Крайната десница в Европа

В миналогодишните европейски избори в три страни (Великобритания, Дания и Франция) радикално десни националистически партии станаха най-големите сили.

Ние започваме в рубриката "Фокус" на нашата интернет страница, темата "Радикални, крайни и популистки десни": Могат ли десните партии с националистически и популистки лозунги да дойдат на власт, дори в ядрото на ЕС? Представляват ли предизвикателството те за Левицата?

Броят на десните националисти, депутати в Европейският парламент (ЕП) е нараснал четворно като те принадлежат към различни групи в ЕП, а значителен брой десни радикални и нео-фашистки депутати не са организирани в група, унгарската FIDESZ въпреки, че показва характерните черти на дясна радикална партия в много отношения, е намерила своето място в Европейската народна партия.

"Радикалната десница" изглежда твърде неясна, тъй като спектъра и включва неонацисти и десни партии, които са адаптирали външния си вид, за да отговарят на основните тенденции.

Историческия опит на левицата в противопоставянето е съществена и обширна. Но това заключение не трябва да подвежда с оглед на новите фактори.

Досега няма съвременно описание на контекста на развитие на десницата и капиталистическата криза по-ясно от това на Карл Полани. В основният си труд, "Голямата промяна", той пише, че социализма и национализма са възникнали в среда обхваната от криза на капитализма. Едновременно са били реакция на колапса на "утопичното начинание", свързано с изграждането на общества и международни отношения на базата на "саморегулираща се пазарна система". [1]

В днешно време увеличението на гласовете за десните радикални партии често се тълкува опростенчески като протест на недоволните подтиснати класи. Въпреки това, както показват данните за много страни, избирателите на крайно десните партии обхващат и средните слоеве и дори се разпространяват сред групите с високи доходи.

Освен това, дясно-радикалното мислене е по-близо до неолибералния дух на времето, отколкото може да се предположи. Както ирландския политолог Кас Муде пише, това е "патология на нормалността", а не "нормална патология".

Какво е популизъм?

Сред десни радикални партии, които са постигнали впечатляващ външен вид с популистки подходи са Партията за независимост от Обединеното кралство , Национален фронт, Датската народна партия, Северната италианска лига, Шведските демократи, Истинските финландци, PVV в Холандия, и Австрийска партия на свободата, които в днешно време са типични примери за популистки партии.

В политическата наука понятието популизъм първоначално е определено като авторитарни движения позоваващи се на "народа". Скоро стана ясно, че докато не се приложи по-точно определение на понятието, то лесно се превръща в обвинителна дума, с която едно или друго политическо движение в опозиционно положение може да се характеризира.

Лявата и ляво либералната политическа наука имат значителни трудности с това явление. Например британския политолог Маргарет Канован започва с наблюдението, "вечното мотото на популистите", "е, че политици и групи със специални интереси са откраднали властта от народа"; което разбира се не е абсолютно невярно.

Популизмът съответно винаги възниква от разликата между това, което е обещано в демокрацията и това, което е изпълнено.

Като се очертава тази пропаст между обещано и реалност, се изразява много по-дълбок структурен антагонизъм на капиталистическите общества, този, между предполагаемото равенството изповядвано от демокрацията и реалното неравенство, който йерархичния икономически ред непрекъснато възпроизвежда. Популизмът е симптом за трудностите при поддържането на посредничество между тези две противоположни реалности на капитализма. Неговия растеж е знак за сериозна криза на демокрацията.

Кас Муде се стреми също така да изясни въпросът. По-голямата част от партиите, които се наричат "популистка, радикална десница", обяснява той, имат "идеологическо ядро от традиционализъм, авторитаризъм, и популизъм". Последното, отбелязва той, "предполага обществото да е в крайна сметка разделено на две хомогенни и антагонистични групи,"чистите хора" и "корумпирания елит". [2]

Това води до най-изумителни паралели, един от който се набива на очи, е при четене на дебатите от 1920-те и 30-те години: Полани го вижда като симптоми на прикрита фашизация чрез "критика на партийната система", както и "широко разпространеното заклеймяване на 'режим', или каквото и да е името, дадено на съществуващата демократична постановка"

Също така днешните популисти започват дискусии като аутсайдери с провокативен, понякога агресивен език, разчупващи табута и произнасящи неща некоректни спрямо политическата мода, който изглеждат в контраст с господстващия дискурс.

Противоречието се крие в следното: Независимо от тяхната бунтовна реторика популистите са удивителни конформисти и консерватори по отношение на основите на обществото. Например Националният фронт абсолютно не се противопоставя на политиката на строги икономии, дори ги предписва за неопределен период от време, за да се достигне до нулев бюджет, обаче не за спасението на еврото и Европа, а на държавата и нацията.

Това дава ключ към разбирането на това какво всъщност е популизъм. Не става дума да се говори с хората в популярен език, каквото е тривиалното наблюдение.

Доколкото това е непокорност, то включва бунт на базата на съществуващия ред. Както либералната политическа наука системно грешки, че популизмът е консервативен бунт, който, също като консервативния бунт на ранния фашизма, е контра-програмата едновременно на либералната и на лявата програма.

От неолиберализм към социалшовинизъм

От гледна точка на икономическата политика успелите популистки партии са били до преди няколко години, в неолибералния мейнстрийм, за който например социалната държава представлява декадентска система, която приспива хора с илюзията "че само чрез плащане на данъци, те биха могли да придобият чувство за споделена отговорност", като австрийския популист Йорг Хайдер го формулира. [3] Това успешно се случва най-вече в страни, чиито политическа система, като Австрия, се характеризира със силно преплитане на партии, групи по интереси и публична икономика.

До края на първото десетилетие на новия век почти всички популистки партии са постигнали значителна метаморфоза. Първоначално неолибералено ориентирания характер на тяхната програма е заменен с "нео-социалният дискурс".

В действителност, те не просто добавят исканията на социалната политика към своите програми, но са изградили бойна позиция, от която те искат да преобърнат разбирането за социална политика, което преобладаваше до сега и което до голяма степен бе формирано от синдикатите и левицата.

Националният фронт, например, иска да реабилитира здравната система на Франция през привилегировано отношение към французите. Някои политолози виждат комбинацията от това, което са "леви позиции по отношение на социалната политика с традиционни десни аргументи" като знак за "преодоляване на ясното дясно / ляво разграничение" [4] всъщност е резултат на популистки дискурс.

Но програмата на Националния фронт в никакъв случай не се колебае между дясно и ляво. Основните глави на неговата предизборна програма през 2014 г. бяха озаглавени "авторитета на държавата", "бъдещето на нацията", "социална реконструкция", и "преучредяване на Републиката". Последователността самата по себе си е програма. Това не е общество, което в критичната точка на промяна, както в епохата на Просвещението, чрез нацията учредява държавата, точно обратното. Ето това е държавата, която предхожда, както нацията, така и обществото и тя е главната.

"Добродетелния шовинизъм", не просто се стреми към ново разделение на обществото, но е и план за изменение на етническия му състав, който ще се изпълнява от горе на долу.

Популистите не искат да споделят властта с никой, дори и с хората. Тяхната цел е да представляват хората по нов начин. Начинът, по който се очаква хората да бъдат представени е пряка и изключителна връзка между стадо и харизматичен лидер. "[Авторитарната] лидерска система е представена като форма на държава във връзка с хората, като се твърди, че само лидерът е в състояние да изпълнява волята на народа." [5] Дори когато не е изразена точно така, в крайна сметка държавната форма не е демокрация, а диктатура, в която правителство работи в съответствие с принципа "тези, които са срещу лидера са против народа". [6]

Днес популистките партии са се събрали заедно в цяла Европа под знамето на национализма и опозицията към европейската интеграция.

Може ли десните популисти да дойдат на власт в Европа?

Дали е възможно, десните радикални партии да дойдат на власт в най-силните европейски държави? Френския Национален фронт стана най-силната партия в изборите за Европейски парламент. Шансовете на Марин Льо Пен за президентските избори през 2017 г., не са лоши, с оглед на кризата на френското общество и трудностите в ляво.

Техния успех зависи, обаче, от по-фундаментални, социални и политически фактори и е свързан с "криза на управляващия идеологически дискурс, който от своя страна е част от обща криза на обществото". [7]

В остра критична ситуация аржентинския политолог Ернесто Лаклау отбеляза "класа или прослойка в класата [може], за да спечели хегемония", да реши "да апелира, срещу установената идеология, към народа като цяло" [8] с цел мобилизирането му към нова форма на управление, по-адекватна на ситуацията.

Има много признаци, че Европа се е отправила към социална и политическа криза с увеличаваща се скорост.

Национализмът в Европа

Авторитарният колективизъм и националистическата отчужденост, днес вече са попълнели пролуката, която дискредитирането на неолибералния индивидуализъм и европейската интеграция откри в резултат на кризата. В драматично усложненото положение, въпросът е дали десните радикални популисти също са в състояние да обещаят политическа стабилизация на преобладаващите обществени отношения (като Хитлер веднъж обеща на немския едър капитал).

Може ли национализмът днес да бъде повече от опиум за народа, симулиращ социалната интеграция чрез укрепване на националната общност в лицето на външни и вътрешни врагове? И ако десния популизъм представлява вариант на управление в няколко влиятелни страни, може ли национализма да представи също план за преустройството на междудържавните отношения в Европа?

От една страна, това ще се случи, ако в някои от тях националистическата алтернатива се окаже печеливша за управляващата класа и елиминира политическите си конкуренти. Може би ще има фрагментация на Съюза до няколко блока, най-мощният от които ще се образува около центъра на икономическата и политическа власт в Европа, на новата обединена Германия, и които ще упражнява по-голяма или по-малка хегемония в останалата част на континента.

От друга страна, както се показа чрез изборната победа на СИРИЗА има шанс в партиите идващи на власт, които биха отхвърлили подчинението на политиката на строги икономии, налагана от институциите на ЕС. В единия или другия случай, вероятно резултатът ще е криза на европейските институции, чиито резултати могат да бъдат предвидени.

Европа е на кръстопът, както и решенията, които трябва да бъдат предприети в някои държави и на равнище ЕС ще определят посоката за дълго време напред. Борбата вече няма да се провежда в периферията на политическия спектър, а ще бъдат насочена към по-голямата част и центъра на обществото.

Валтер Байер, изказване на конференцията в Йоркския университ, Торонто, 17 февруари 2015 год.

Бележки:

1. Polanyi, The Great Transformation: The Political and Economic Origins of Our Time, Beacon Press; Boston, 2002 (1944), p. 31.
2. Cas Mudde, The Far Right and the European Elections, Current history Magazine 03/2014,http://works.bepress.com/cas_mudde/75. ‘Nativism is a combination of nationalism and xenophobia, holding that a country should be exclusively inhabited by members of the native group (“the nation”), and that non-native elements (persons and ideas) are fundamentally threatening to the homogeneous nation-state.’
3. Jörg Haider, Die Freiheit, die ich meine – Das Ende des Proporzstaates. Plädoyer für die Dritte Republik, Frankfurt am Main and Berlin 1993, p. 153.
4. Susanne Frölich-Steffen, Populismus im Osten und im Westen, in Ellen Bos and Dieter Segert, eds, Osteuropäische Demokratien als Trendsetter? Parteien und Parteiensysteme nach dem Ende des Übergangsjahrzehnts, Budrich: Opladen, 2008, p. 315.
5. Hans-Henning Scharsach, Rückwärts nach rechts – Europas Populisten, Vienna 2002, pp. 212 f.
6. Scharsach, Rückwärts nach rechts – Europas Populisten,  p.213.
7. Laclau, Politics and Ideology in Marxist Theory, p. 153.
8. Laclau, Politics and Ideology in Marxist Theory, p. 153.

http://www.transform-network.net/en/blog/blog-2015/news/detail/Blog/the-far-right-in-europe-1.html