Рая Вид - Индианска нишка по терлички
Съвременни творци в социалния жанр
Рая Вид
Индианска нишка по терлички
Четиризвездният хотел беше построен преди десет години върху минерален извор някъде в началото на градчето, близо до стадиона. Така управата не плащаше за топла вода, а използваше природната, като я пускаше по тръбите и пълнеше с нея баните и двата басейна в двора. Гостите се потапяха до шия там, гълтаха серните пари, ходеха на масажи с ароматни билки или безплатно от стаите си гледаха играта на местните футболисти. Но това не беше толкова важно! Те бяха дошли да си почиват и един ден подскочиха, силно притеснени от големия шум, който приличаше повече на земетресение, отколкото на нещо друго. Наизскачаха бързо от леглата си и се скупчиха пред рецепцията за обяснение и спасение. Когато разбраха причината, тревогите им прераснаха във възмущение, но виновникът не искаше и да чуе, а повтаряше само едно и също на управителя:
- Земята си е моя… Собственик съм и ще си правя каквото искам…
От общината вдигнаха рамене и застанаха на негова страна. Просто нямаха интерес да спират действията му на разрушител. Та и как иначе! Нали бяха на загуба толкова години! Сградата си беше стара и изоставена повече от четвърт век. Идеята на този строеж беше голям спортен комплекс с плувни басейни, много тренировъчни зали, фитнес салони, стаи за красота и какво ли не още, но за съжаление, точно по това време се роди демокрацията в страната и всеки се направи на тарикат – заряза държавното, обърна очи към частното и хукна към него, като си мислеше, че с тичане и заеми ще завладее света и ще хване началото на златната нишка. Ръка протегна към комплекса един местен бизнесмен, излюпен кой знае откъде и кога. Взе от банката голям кредит, поиска от населението помощи, дарения и накрая завлече всички, заминавайки на майна си Райна, някъде по чужбина, а следите му се изгубиха за сметка на гражданите. Нито близките, нито органите на реда успяха да го открият, път и те много, много не си и направиха труда, сякаш бяха заедно с него в кюпа. Е, после се появи и реституцията и собствениците изскочиха някъде от нищото, за да си върнат своето. Правото беше на тяхна страна и затова грабнаха големите машини, багери, булдозери, бетоноразбивачи и кой знае още какви инструменти, уреди и техники и започнаха да рушат построеното с толкова труд, вместо просто да го довършат или превърнат в паметник на една епоха. Дори не знаеха какво ще правят след това, ама им беше все тая – нали си беше тяхно, ще го продадат, ако е нужно или ще издигнат палати, без да се съобразяват нито с чуждите фасади, нито с дърветата от околната среда. Имаха намерения за присвояват тухли, керемиди, арматура, тротоарни плочки, павета и каквото беше там, че според тях нямаше нужда да стърчат грозно навсякъде, като можеха да бъдат добър капитал. И нищо, че после всичко се превръщаше само в кич и една чалга, то си беше тяхно, а те си въобразяваха, че градят история. Затова не се интересуваха от мнението на никого, камо ли на почиващите наблизо. Шумът приличаше на земетресение от 6-та степен по Рихтер. Гостите-чужденци от своя страна напускаха хотела и искаха обезщетение за безпокойствието и мръсотията, на която бяха попаднали…
Криви излязоха сметките на хората, ангажирали разбивачите. Просто не помислиха за нищо друго, освен за себе си. Ромите обаче от близката махала надушиха като кучета мястото на желязото и вечерта нападнаха като глутница плячката си. Е, не успяха, нямаше как – много беше, пък и тежеше пущината, а пунктът за вторични суровини беше далече. Те не бяха виновни! Гладът и безработицата ги мъчеха отвсякъде и трябваше да измислят нещо бързо и навреме, ако искат да оцелеят...
На другия ден собствениците се усетиха, заградиха набързо мястото, но местните циганки се оказаха по-хитри. Времето беше горещо и те обуха джапанки, чехли и терлици, а после плъзнаха на разходка с детските колички, наредени от последната къща на квартала до строежа. Приличаха отдалече на мравки. Така никой не разбра как старата, в различни сечения армировка, бе пренесена от ръка на ръка и продадена набързо. Е, крадците изпиха и изядоха всичко за един ден, но бяха щастливи като индианци, измамили „врага“ по тясната пътечка на греха, като се озъртаха и ослушваха за нещо друго, за да залъжат пак глада си…
Рая Вид
