Памет за Антон Страшимиров
Новият учител
Плъпнали колибарчета из далечни гребени, бързат на училище, че нов учител им дошъл. А той седи пред училището, изглежда изпод вежди децата, мери ги със сините си очи и ги вълнува.
„Лош е, лош е!“ — казват те и тръпнат пред ястребовия му поглед. Скоро обаче слънцето огрява лицето на учителя. В училищния двор се явяват две братчета, два близнака, окъсани, рошави, синеоки и засмени…
— Аха! — изтръгва се неволно учудване от устата на новия учител. — Я елате тука, соколчета!
— Соколчета… е-е! — понася се в школото шепот и всички колибарчета хукват към учителя.
И двете соколчета, зачервени, свенливо усмихнати, спират пред учителя.
— Братчета ли сте?
— Братчета.
— Близнаци?
Двете близначета се спогледват като врабчета и си допират раменете. Онемяло училището, онемял дворът.
— Деца, знаете ли песента за двете птици: „Два сокола, два близнака, високо летели, по небе се вили, майка си дирили?“ — усмихва се учителят.
Чудят се колибарчетата. Гледат, а по лицата им играе радост и страх.
— Не знаете? Ех, вие! Ами какво знаете, мои казачета? — обръща се той към всички. — Я да видим каква песен знаете!
Колибарчетата мълчат. Те не знаят. Учителят ги поглежда и глухо се сипва меденият му глас:
Вятър ечи, Балкан стене,
сам юнак на коня…
Зинали уста колибарчетата, слушат и… не им се вижда учителят лош. След четвърт час те всички пеят заедно с него: „Вятър ечи, Балкан стене…“. Тогава той ги спира и им шепне:
— Има една по-хубава песен, ама ще я научите, ако си вдигнете калпаците над челото. Какво сте ги нахлупили до уши?
Замахват ръце колибарчетата и вдигат калпаци, а учителят ги повежда към училището и затананиква:
Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди…
Антон Страшимиров
