Веселин Андреев - Хайдушка песен
 |
| София, 13.9.1944 г. Щабът на бригада "Чавдар" (от дясно наляво): Тодор Делов-Стефо – зам.-командир, Веселин Андреев-Андро – политкомисар, Добри Джуров-Лазар – командир и Иван Хариев-Доктора – лекар |
Хайдушки нощи
Балканът тая нощ е весел –
хайдушка младост пак го разигра.
Вековни буки се изкъртват с тресък
и ляга ниско старата гора.
Връхлита бесен вятърът от Вежен,
в нощта дълбока стене страховит.
В лицето злобно шиба буря снежна,
поспре – и чуваш: вълк зловещо вий...
Землянката гърми от млада песен
(ех, волна партизанска веселба!) –
те пеят за смъртта: юнак чудесен
как паднал в бой за свобода.
И песента им бурята надвива –
те пеят по хайдушки от сърце!
В очите гневни блясъци преливат
и махат едри, жилести ръце.
Те пеят и широко се усмихват –
какво ще ги уплаши на света, –
един ли път с врага се дръзко биха,
един ли път те срещаха смъртта?...
Това са моите любими нощи –
обичам в тях да съм на пост, да бдя,
да ме обива страшната им мощ и
могъщата им, дива красота.
Веселин Андреев
Извън всекидневието
(За Веселин Андреев)
За всяка нова година Веселин Андреев ми пращаше своето ненатрапващо се поздравление - визитна картичка, на гърба на която с молив добавяше нещо лично и празнично. Пазя десетина такива честитки, посвещенията още не са избледнели. Имаше красив почерк.
… Не бях от близките му хора, но Веселин Андреев умееше да създава чувство за близост в краткотрайни срещи - при някое писателско пътуване за многобройните тогавашни срещи с читатели, на масата в кафенето на СБП, където присъствах и аз покрай Серафим Северняк, покрай Върбан Стаматов. Те го наричаха с нелегалното му име “Андро”, имаха право на това поради дългогодишно приятелство. Струва ми се, че и той наричаше партизаните от своя отряд с имената от борбата. Може би ги възприемаше предимно в онова отминало пространство на младостта и идеалите. Извън всекидневието. Но именно извън всекидневието сякаш се развиваше и неговият живот, и неговото творчество.
Виждал съм го в различни състояния на духа. Ту развеселен, ту притихнал, а веднъж го слушах как пее руски песни от войната, в гласов и друг съпровод на Аргирис Митропулис. Очите им разискрени, челата им просветлени, в ръцете им чаши. Преживяваха мига като двама побелели ветерани от световния антифашистки отряд. Единият прокуден от Гърция заради това, че е бил партизанин, другият - митологизиран в България по същата причина. Тогава по техните превъзбудени слова и чувства се досетих сепнато, че е Девети май - денят на една велика победа, потънала постепенно в поражения от битов и морален характер.
Наистина бе достъпен човек, обаче рядко се появяваше на осветени от публичния прожектор места. Нямаше например навика на един Джагаров всяка привечер в привичен час да заема мястото си в шумна писателска компания. Веселин Андреев не странеше от такива компании, просто дълго време отсъстваше. Изглежда обичаше да пътува, знам, че е обикалял Египет, Франция, Италия. За отсъствията му от всекидневието навярно имаше още една причина и тя е следната. Той бе един от първите професионални писатели на времето, тъй като поради високия си военен чин и партизанския си “стаж” се пенсионира едва четиридесетгодишен. Т.е., вече не работеше никъде, можеше да се занимава само с литературната си дейност. Това обстоятелство му даваше възможност да се съсредоточи в себе си, да потъне в класически и съвременни книги - знаехме, че чете много, да се посвети единствено на литературни занимания, да осмисля своя мирен-размирен живот и ориста на близки хора, например на един от братята си. Сигурно тази възможност, определяща богатството на човека според свободното му за творчество време, е била мечтана и бленувана. Защото предишният му живот е изпълнен с положителните и отрицателните енергии на съдбоносна епоха, превърнала надарения младеж от малкия провинциален град в нелегален партиен функционер и политкомисар на прославен и прокълнат партизански отряд. И колко нерви му е струвало изграждането на новия Съюз на българските писатели! Веднъж се пошегува, че подобни организации боледуват от бездарие, хищност, угодничество, тези болести се лекували. Неизличимо обаче нашият Съюз боледувал от РАК - Радевски, Андреев, Караславов… Тримата са били ръководителите на писателската организация и печатните й издания веднага след Девети септември 1944 година. Той най-младият от тримата, с най-малко творчество, но най-известен - заради романтичните “Партизански песни”.
За моето провинциално поколение Веселин Андреев бе наистина човек от достъпни, но непроницаеми пространства, в които долавях трагедийни маршове. Не разбирах защо носителите на такъв светъл и чист идеал като комунистическия са непримирими един с друг в битовите пластове на всекидневието. И досега не зная защо партизаните от “Чавдар” бяха като че ли от два враждебни отряда. В края на живота си Веселин Андреев изглежда се опита чрез своите последни книги (”Отрядът” и “Бригадата”) да превъплъти тази неблагоприятна житейска материя в материя художествена, за да я покаже в първозданната й възвишена революционна същност.
Първата ми среща с неговото име стана в гимназиалния учебник по литература. Учехме наизуст неговите “Партизански песни”, запомняхме кратката му биография, представяхме си всичко около него в светлината на поезията му. Бих могъл да кажа за себе си, че представата ми за поезията дойде и от Веселин Андреев. “Балада за комуниста”, “Сашка”, “Балада за шестнадесетте” - това бяха епичните текстове на моето детство и юношество. Колко щастлив бях, когато за първи път видях “на живо” поета-партизанин!
Срещата стана в Бургас, той бе пристигнал на литературно четене заедно със Джагаров, Стефан Дичев, помня, че с тях пътуваше и съпругата на Стефан - художничката Лиляна Дичева. Тъкмо тогава бях получил няколко екземпляра от току що издадената ми първа книга - “Предчувствие”. Подарих на всички, естествено, с доста приповдигнати автографи. На Веселин Андреев написах, доколкото си спомням, следното посвещение: “На героя-партизанин - със страхопочитание!” Той прочете автографа, засмя се и каза: “Добре, че е това “страхопочитание”, иначе щеше да звучи направо като не за мене!” И добави, поразгърнал тънката книжица: “А най-добре е, че Фурнаджиев ти е редактор. По-добра препоръка за книгата ти пред читатели и писатели не може да има!”
С течение на годините привикнах с появата му в общ приятелски кръг, случвало се е да останем и само двамата покрай някоя и друга бутилка вино. Обичаше да говори за руската литература, бе чел много автори, познаваше лично повечето от тях. Когато му подарих моята пътеписна книга за СССР “Сантиментален марш”, сподели, че е бивал на почти всички места, от които аз се връщах. А това бяха практически всички тогавашни съветски република. Все пак се оказа, че не е бил във Волочаевка - градчето в далечния изток отвъд река Амур, познато ни от една знаменита песен по стихове на Сергей Алимов - “По долинам и по взгорьям шла дивизия впер?д…” Добави, че оспорвали авторството на Сергей Алимов само защото по-късно не бил написал нищо стойностно. Но какво от това, разсъждаваше на глас, при него взривът на таланта се е осъществил в началото. Въобще литературата има за спътник едно уродливо явление - подозрението спрямо талантите, континентално по обхват и не от вчера. Нали оспорват самото съществувание на Шекспир, оспорват на Шолохов “Тихият Дон”, оспорват на Хайтов “Диви разкази”. Били ги написали някои други, но къде тогава са тия други? Защо от тия други не се изискват доказателства за първоавторство?
Ясно бе, че разсъжденията му бяха отклик и на гнусната клевета, че “Партизански песни” били написани от негов другар-партизанин, който загинал, пък Веселин Андреев ги издал от свое име.
Все още си мисля от кои среди бе излязла тази клевета? Не бе от писателските, в това съм уверен, българските писатели от ония времена имаха освен талант и морал. Мнозина се чувстваха недооценени, мнозина - неразбрани, но аз не помня някой да се е изживявал като гений и класик, да е приемал спокойно такива публични определения за себе си, както това става сега, нещо повече - да е поощрявал журналистиката към подобни класификации. Питам се защо Йордан Радичков позволява на някакви журналистки да го наричат “Геният от Калиманица”, както се питах кое даваше право на същите тези късополи и късопаметни създания да пренатоварват нежната лирика на Христо Фотев със своите си представи за поезия?
Както и да е, не бяха писатели разпространителите на клеветата за Веселин Андреев и ако е лесно да се каже, че това са били навярно неговите класови врагове - а той имаше такива, то може да се предположи, че са били и партийните му врагове - те не бяха по-малко, разполагаха при това с висока власт и повсеместно влияние…
И все пак той остана в съзнанието на съвременниците като автор на етапната в българската литература стихосбирка “Партизански песни”. Други писатели със сходна житейска съдба - Давид Овадия, Добри Жотев, Димитър Методиев - продължиха поезията си и извън тематика на антифашистката борба. Веселин Андреев прикова криле към най-свидната си книга и когато възвишеното време на поезията му бе отречено с неочаквана омраза и неподозирана злоба, поетът най-после насочи своят партизански куршум към жив човек - към себе си.
Той ли не издържа или животът не издържа присъствието на хора от историческо време в злощастния преход от един бленуван свят към свят, за който едва ли някой съвременник е мечтал…
