Червеният ездач

Людмил Стоянов Пирамидата на обществения и държавния механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се покачат на върха, минават обикновено през трупове и счупени кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в чужда страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм.  Ако състоянието в обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието й помътнено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря по-дълбоко. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича..., подхранвано за цели и задачи, чужди на народн

ИМАМ ЕДНА МЕЧТА Щастлив съм да се присъединя към вас днес в това, което ще остане в историята като най-великата демонстрация за свобода в историята на нашата нация.  Преди сто години, един велик американец, под чиято сянка ние символично стоим днес, подписа Прокламацията за освобождение. Този важен указ се явява като ярък лъч на надежда за милионите негри роби, които бяха обгорени в пламъците на унищожителна несправедливост. Той дойде като радостта при разсъмване след дългата нощ на пленничеството им. Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите е все още осакатен от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите продължават да живеят на самотен остров на бедност насред огромен океан на материално благополучие. Сто години по-късно негрите все още мизерстват в ъглите на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна. За това ние сме дошли тук днес за да разкрием тов