Червеният ездач

„Аз винаги съм бил чувствителен към красотата на света, а не към насилието и чудовищата. Да откривам поезия и ритми във визьора все още е удоволствие за мен. Не съжалявам, че моите снимки разкриват страстите на много каузи. Животът би бил толкова тъжен, ако не мечтаехме за промяна!“ Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Марк Рибу е считан за патриарх на френската фотография. Действително, този фотограф без всякакво преувеличение, е майстор от световен мащаб. Роден е в Лион през 1923 година. През близо 60 годишната си кариера посещава множество страни по света и отразява по незабравим начин обществените проблеми на втората половина на 20 век. Париж, май 1968г., Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Марк Рибу е известен със своите фоторепортажи от различни политически сблъсъци. Фотосериите за културната революция в Китай и войната във Виетнам.  В пр

Цялата власт на народа! Промяната идваше в Америка и грешките вече не можеха да бъдат прикривани - градове горяха, Виетнам избухна, и бушуваха спорове за равенство и граждански права. Нова революционна култура се събуждаше и поиска драстична трансформация на системата. Партията на Черните пантери за самоотбрана, за кратко време се превърна в авангард на тази промяна. "Черните пантери: авангарда на революцията" е първият пълнометражен документален филм разказващ за партията на Черните пантери, тяхното значение за широката американската култура, културното и политическо пробуждане на чернокожите и болезнените уроци от случилото се когато движение бе унищожено. Майстора документалист Стенли Нелсън работи направо с източника, втъкава съкровище от редки архивни кадри с гласовете на хората, които са били там: полиция, ФБР информатори, журналисти, бели привърженици и противници, Черните пантери, които са останали верни на партията и тези, които я напуснаха. С участието на К

Един паметник, открит на 13 октомври 2012 г. в Троян, неминуемо прави впечатление. Скулпторът Борис Борисов е изваял млад мъж, стъпил здраво на земята и опрял се на своя велосипед. Годините 1907-1944, поставени от арх. Пламен Цанев като част от монумента, свидетелстват за рано прекъснат полет, а буквите от името са категорични: Иван Хаджийски. Възможно е да се запитаме относно връзката на един от най-известните български социолози и велосипеда, но точно с колело той от 1936 г. обикаля България, за да проведе своите социологически анкети в различните нейни краища... Резултатът от тези обиколки е в статиите, печатани в сп. „Философски преглед“, които посмъртно са обединени в труда му „Оптимистичната теория на нашия народ“, и в страниците на „Бит и душевност на нашия народ“ (първи том 1940, втори том 1945, трети том – неиздаден, предполага се, че е загубен в издателство „Хемус“, където е предаден за отпечатване). Минко, бащата на Иван Хаджийски, издържа семейството си като занаятчия. Въ

*** Иди, мой стих, иди сред тях, сред мойте съдници и братя, които в труд и в плач, и в смях превръщат в Ханаан земята. Другар и зов бъди ми ти, води ги и ги вдъхновявай. Невежеството им прости, но низостта им не прощавай! *** Аз нямам чудотворното перо на Данте - не познаващо пощада. Но знам какво е зло, какво - добро, и без Вергилия познавам ада. Неволен съм свидетел всеки ден на разните му кръгове неясни, и слушам ги, и гледам угнетен и стонове, и мъките ужасни. Но грешниците в земния ни ад какво е мъки адски не познават. Че праведните мъките търпят, а мъките ги грешните създават. *** Сънувах пролет. Шумнала гора. И аз под слънчев дъжд вървя през нея. И слушам птиците как страстно пеят, и радвам се на цветната гора. Събудих се. Мъгла тежи навън. И в скреж са голостволите дървета, и гонят се бездомните врабчета. А пролетта е била само сън. *** Не ме упреквай, че си служа с ония, грубите слова, които - казваш - че едва ли са товар за

Размисли за едно интервю на Стефан Цанев пред skandalno.net относно „Български хроники”, том 4. Отцеругателите хранеха мечти да заменят азбуката ни с латиница, измислиха новия прочит на историята и литературата ни. Нямало е робство, Батак и Перущица, насила потурчени млади жени… Защо и Стефан Цанев да не изкаже „компетентното” си мнение, като „изрови”, според собствения си израз, това-онова, с което ще направи поредица, която да се купува като топъл хляб ?! Откровено казано, подразни ме интервюто му с Илиян Атанасов, където Цанев слага няколко акцента относно „Български хроники.” Ще се спра на някои от тях. Първи акцент: „ Изнесъл съм малко известни и премълчавани факти”. Коментар на А. К.: Преровил купища исторически архиви, писма и документи, Цанев пълни страниците на „Хрониките” с тях и после добавя коментар по свое усмотрение, т.е. историческите архиви са ползвани, както дяволът чете Евангелието. Поради което разбуниха духовете на добросъвестните историци. Втори а

Стиховете са посветени на Първа пловдивска партизанска бригада „Георги Димитров“ и героичното ѝ сражение на 26 юли 1944 година срещу многократно превъзхождащ я фашистки враг, въоръжен с картечници, артилерия и авиация.   Скулптура в Братската могила, гр. Пловдив. Скулптор Любомир Далчев. ПАМЕТНИК ПОД ВРЪХ ПЕРСЕНК Имат светъл закон мъжете. Във сражения, в битки безброй освещаван през вековете, саможертва се казва той. ….Те са малко. И прашни. И жадни. И пребити от дългия път. И по тия чукари прохладни в страшен пръстен ги хваща врагът. Като хищно озъбена челюст ги обграждат планински била. Имат те, имат сили и смелост, ала нямат орлови крила. И тогава излизат шестима. Вместо всички ще срещнат смъртта, за да има живот, за да има свобода, мъжество, красота. Те се пръскат. Залягат в скалите. Стрелят те до последния дъх. И се сливат навеки с тревите, стават пръст, стават лист, стават лъх… Дали някога, ако удари пак такъв саможертвен час, зарад своите