Червеният ездач

Габриела Панова е родена на 20 април 1992 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Международни отношения“ в УНСС и магистратура в Исторически факултет на Софийски университет. Предмет на изследователския й интерес са антивоенните движения в литературата. За себе си казва „Обичам да живея в търсене с раница на гръб и да задавам въпроси - на себе си и другите. Вярвам, че човекът е Човек, когато твори.“ Какво да правим с живота си? Аз не знам какво искам да правя с живота си, както не знаеш и ти, както не знаят милиарди други. Но знам, че през живота си искам да правя всичко. Да живея с раница на гръб, да изтъркам подметките на няколко чифта сандали. Да събера света между две твърди корици, дом да ми бъде всеки народ. Да заспивам под голото небе и да се събуждам върху рамото, което броди ден след нощ до моето. Слънцето да изсветлява косите ми, да се превърна в звук от ноти, вятърът да ми стане дихание и веднъж поне да се докосна до звездите и космоса.

Йожен Дьолакроа, Свободата води народа, 1830г. Лудите Като калаени войници стари в редици подравнени се редим; ако пред строя някой изпревари, „Хванете лудия!“ — във хор крещим. Едничката награда за такива е глад, преследване и смърт на скот или след време статуя красива за чест на целия човешки род. А колко често някоя идея като девица чака свой жених! Глупците все безумство виждат в нея, „Почакай!“ — казва й мъдрецът тих. Но среща я един от тези луди, които вярват в бъдния възход, и млад живот в утробата й буди, за нас, за целия човешки род. Видях пред мене Сен-Симон, пророка, богат отпърво, после — задлъжнял, зает да отстрани докрай порока, да промени докрай живота цял. Увлечен от започнатото дело, уверен беше той, че сочи брод, по който към успех ще тръгне смело след време целият човешки род. И Фурие ни казва: „Тръгвай вече, народе, и не стой презрян в калта! Труди се във фаланги; надалече сияе и очаква те целта. След толкова нещастия земята се свързва с грейналия небосвод —

Капитализъм, Херлуф Бидструп Търтеят В своя кошер Търтеят си живееше волно и доволно. За работа и дума не можеше да става, защото беше известен със своята леност. През по- голямата част от денонощието спеше в странично положение на дясно. Щом се събудеше, обръщаше се по гръб, с ръце на тила и доволно се подсмихваше...  До него винаги имаше табла с храна, от която си хапваше по всяко време. А тя никога не оставаше празна. Любимото му занимание беше да наблюдава припрените движения на стопанката си, в стремежа си за всичко да му угоди. Работливата и вечно заета пчела беше като крепостничка в кошера, където нямаше нито миг спокойствие от вечните капризи на дъртия търтей. От постоянното му подтисничество душицата й се бе свила като изсъхнала лешникова ядка. Невъзможността й да излезе извън кошера, поради болезнената ревност на нефелния търтей я отчайваше и разболяваше. А тя искаше простор, небеса, свеж въздух и глътка свобода. Малко бягство от тъжния ден . Минута споко

Майка и дете на морския бряг, Пабло Пикасо, 1903 година. Радост голяма Майка му брои стотинките, а той, с наведена виновно руса главица чака. Този път бяха много, имаше и една беличка, значи трябва да стигнат за хляб.  Ако не за цял, поне за половинка хляб. Не умееше да брои и да пресмята стотинки.  Не му провървя в училище – децата бяха зли, надменни и го обиждаха, като говореха лоши работи за майка му. Не се сдържаше и винаги отнасяше боя – противниците му бяха силни, охранени и подли... Поне още няколко месеца да бе издържал щеше да се научи да смята и да познава поне парите, тъй казваше майка му. И все се канеше да почне да го учи да брои, но нали беше болнава, все не успяваше. Ама щеше да го научи, беше се зарекла поне да го научи да брои парите.  Парите, защото, оказа се, те бяха най-важното нещо на света. Майка му хич не се съгласяваше, че е така, но той си знаеше – парите са това, което дава сила на хората. Ето, ако имаше пари – щеше да плати на лекар

Двама големи български творци са вдъхновени от героизма на испанския народ в защита на републиката и свободата, също от работническата солидарност и Интернационалните бригади. Те дават художествен израз на подкрепата от българския народ за испанските братя по участ. Никола Вапцаров създава през 1936-1938 година поетичната поредица „Песни за една страна“. Илия Бешков   през 1936 година  рисува знаменитата поредица от рисунки „Испанска хроника“. Испания Какво бе ти за мене? —     Нищо. — Една загубена страна на рицари и на плата. Какво бе ти за мен? —     Огнище          на някаква любов жестока,          която диво се опива          от кръв                   от блясък на ками;          от шлагери                   и от китари          от страст,                   от ревност                          и псалми. Сега за мене ти си участ. Сега за мене си съдба. И аз участвам неотлъчно в борбата ти за свобода. Сега горя, сега се радвам на всеки боен твой успех

Капитализмът и кризата са като двете страни на една монета. Капитализмът от една страна създава несметни богатства, но същевременно създава бедност, безработица и социално изключване на хората. Така например, според изследванията на Международната организация на труда (ILO) в Женева, в света най-малко 1 млрд. души са безработни. Това са 20% от световното население или 1/3 от всички, които могат и искат да работят. Повече от 1,2 млрд. души по света живеят в абсолютна бедност и разполагат с по-малко от 1 долар за оцеляване. Повече от 1 млрд. хора по света гладуват. Само през последната година броят на гладуващите е нараснал със 75 млн. Души. Чрез неолибералната икономическа политика от 70-те години насам масивно бяха увеличени най-вече печалбите на големите концерни. Чрез дерегулацията на пазарите на труда и политическо отслабване на профсъюзите постоянно се намалява нивото на заплащане. От една страна се орязват социалните права на работещите, на пенсионерите и социално слаби

Когато нацистите дойдоха за мен Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист. Когато затвориха социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ. Когато дойдоха за профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин. Когато дойдоха за мен - вече не бяха останали хора, които да ме защитят. Мартин Нимьолер превод: Борис Борисов и Александър Ножаров

Художник Мирослав Моновски  Ще строим завод Ще строим завод, огромен завод,           със яки                  бетонни стени! Мъже и жени. Народ. Ще строим завод за живота.      Децата ни мрат      в отровната смрад,      без слънце,      в задушни коптори.      Светът е затвор.      Мъже и жени.      Народ,      ни крачка назад!      Ще строим завод      за живота. Децата ни мрат в задушната смрад със жадни за слънце очи. А ние? – Бездушно превиваме врат и мълчиме, позорно мълчим. Прокарахме мрежи и в тях укротена тече, да, нашата кръв преминава                   в проводните мрежи и движи живота а той ни помита,                             влече и ние го гледаме           с тъпа, наивна                        небрежност. Със нокти дълбахме скалите.         В гранита                      тунели пробихме. Опасахме с релси земята,                      в недрата й          всичко открихме. Антени замрежват небето,