Съвременни творци в социалния жанр – Габриела Панова


Габриела Панова е родена на 20 април 1992 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Международни отношения“ в УНСС и магистратура в Исторически факултет на Софийски университет. Предмет на изследователския й интерес са антивоенните движения в литературата.
За себе си казва „Обичам да живея в търсене с раница на гръб и да задавам въпроси - на себе си и другите. Вярвам, че човекът е Човек, когато твори.“

Какво да правим с живота си?


Аз не знам какво искам
да правя с живота си,
както не знаеш и ти,
както не знаят милиарди други.
Но знам, че през живота си
искам да правя всичко.
Да живея с раница на гръб,
да изтъркам подметките
на няколко чифта сандали.
Да събера света
между две твърди корици,
дом да ми бъде всеки народ.
Да заспивам под голото небе
и да се събуждам върху рамото,
което броди ден след нощ до моето.
Слънцето да изсветлява косите ми,
да се превърна в звук от ноти,
вятърът да ми стане дихание
и веднъж поне да се докосна
до звездите и космоса.


Безспирен бяг


Крачка, след крачка.
Вдишваш-издишваш.
Един безспирен бяг.
В надпревара с времето.
А ми трябва свобода.
Да дишам, живея, творя.
От години пиша.
Все едно и също.
Думите са само други.
А в гърдите болезнено кънти
и стрелките са най-остри
между осем и пет.
Крилете си дарих,
нали само децата
имат право на тях.
Остана ми един безспирен бяг
и една посока – свободата!


Нищо ново, Ремарк


На фронта нищо ново
и сто години по-късно,
Ремарк.
Една-едничка война
обезсмисля всичките думи -
някога писани, казани.
Всяка нота, всеки стих.
Платът станал униформа,
земята превърната в окопи.
Самолетите на Леонардо -
сеячи на смърт са.
Какъв 21 век?
Каква култура и какъв прогрес?
Оставихме народи без държави,
семейства без дом,
деца без майки.
Живот без съдържание.

Нищо ново, Ремарк, нищо старо.


Търсения


под крачките ни
центърът на София
се смалява
става тесен
за споделените ни мисли
за дълбоките ни търсения
вечерните улици се превръщат
в думи и кадри
пред вдъхновените ни погледи
а светофарите чиито копчета
натискаме протоколно
са единственият повод
да спрем за момент
мечтите за дългия път
някъде там в Южна Америка

неусетно акустираме в хамбара
за да подредим градове
планини и плажове
върху картите на България и ЮАР
да разчетем на длан
колко е дълъг животът
и някоя от линиите
дали води до Чили
по восъкът разтопил се
едва разбираме
че нощта е пристигнала
с фотографски изстрел
по свещта последна
и себе си угасяме и нея


Град за обичане


всеки има
по един малък град
за обичане
една планина
в чиито поли
е роден
и грижливо пазени снимки
на своите близки

чакат ме
в малкия град
за обичане
китна алея
площад между черниците
горд Божаната увековечен
на един от ъглите
череши по улиците
пастелност разлята
от картините на Майстора
безбройни пътеки
набраздили гористите хълмове
над тях засияло от звездност небе

в малкия град
за обичане
чакат те
твоите близки


Два свята


Живея в два различни свята
И в нито един от тях
Напълно
Два отричащи се свята
И нито един смислен
Напълно
Мога и в двата им свята
Но остават ми чужди
Напълно
Два свята
И двата са излишни, Смирненски
Два свята
Аз копнея
По трети.




Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Тихият дон – филм 1957-58 год.

Песни за една страна – Испанска хроника