Няма го моя син – Ангел Каралийчев



Няма го моя син


Земята е нахлупила калпак от жълти листа. Те се люшкат като обеци по ушите на дърветата и тихо окапват. С разрошена прашна коса ходи есента като луда, ходи по стърнищата и сбира затъпкания клас. Краката ѝ са наранени и тук-таме по сламките след нея блясват малки червени капчици. Тя минава край синорите, спира под високите осени и дълго се вслушва. Плаче някой. Някой нарежда с мътен глас.
Тръгва.
Жълтите ѝ коси греят. И когато завие в гората, по изсъхналия лист се чуват ясни стъпки:
„Чуп! Чуп!“
Дядо Пейо си иде от града – прегърбен и сръбнал. Върви старецът, клати глава заканително,  а пред него тича белоглавото му куче Московеца. Тояжката, на която виси шарена торба, рисува преплетени рисунки във въздуха. Върви дядо Пейо и мисли: тежко.
Няма го Пеньо. Тръгнеш, изходиш целия свят, никъде не можеш да го намериш. Тежи като куршум на сърцето. В земята сякаш потъна Пеньо. Ееех!
– Ставам една сутрин рано – зорницата току беше изскочила над кавака, – влизам в собичката, думам:
– Пеньо, ставай. Иди да преореш нивата на Белия камък!
Мълчи.
– Пеньо, умрял ли си, защо не се обаждаш?
Мълчи.
Повдигам юргана – празно. Гледам, на стената шапката му закачена. Няма го Пеньо, само шапката му останала. Ех, Москов, ходиме ние и търсим нашия син, а то ни вест, ни кост от него.
Насреща в дълбокия път се зададе сгърбена женурка. Спря се, сложи ръка над очите си да види той ли е и като го позна, затрепера от мъчително очакване.
– Излязох да те срещна. Чаках, чаках – не си идваш, Душата ми ще изскочи. Какво чу?
Старецът я погледна с нажалените си мътни очи и се наклони към нея.
Тя разбра всичко и седна насред пътя. Погледът ѝ – изсъхнал и пуст – се плъзна по зачернелите стърнища.
– Чувай. недей се кахъри. Той – Пеньо – го няма. Питах, онагьоре, нашия Пеня не сте ли го виждали! Излезе без шапка. Не е ли минавал един момък без шапка. Той ми е син. Изгуби се през бунтовното време. А те: „Ех, дядо, какви големи хора погубиха – и дявола не може да ги намери, – че твоя син ли . . .“
Преглъщам си сълзите:
- Ние си го знаем!
Намерихме се с дядо Сгурьо, сръбнахме. Старо. не ми вържи кусур! Мътно ми е пред очите. Идеше ми да се изстъпя насред мегданя и да извикам, що глас ми държи: 
- Хей, сина ми! Тук го искам!
Вятър. Хайде да си вървим. Какво ме гледаш такава, да не мислиш, че съм пиян. Вятър.
Слисаната бабичка отпусна отчаяно ръце и затри с края на басмата си сълзите, които внезапно рукнаха.
Московеца наведе глава и тръгна подир старите си стопани.
Есента спря насред пътя и дълго гледа подир двамата погубени. Наведе глава и тръгна. Тя ходи като луда по кърищата. Святка се нагоре-надолу. Излезе пак на Черната могила. Седни на един камък и впи някъде загадъчен поглед. В ушите ѝ зазвуча песен – бурна и страшна, изхвръкнала от измъчени човешки гърди. После писнаха куршуми.
Кои сте вие. братя или врагове, не ви познавам. О, Каиново племе!
По ушите на дърветата се полюшват жълти обеци.

Ангел Каралийчев, 1924



Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Тихият дон – филм 1957-58 год.

Песни за една страна – Испанска хроника