Червеният ездач

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи — мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете

Хайнрих Хайне СИЛЕЗИЙСКИТЕ ТЪКАЧИ Без сълзи в очите си, мрачни, зловещи седят те на стана и зъбите блещят: „Германийо, твоя мъртвешки саван с проклятие тройно на нашия стан тъчем ний, тъчем! Проклет да е господ, комуто се молим във зимния мраз и във глад, и в неволи! Напразно очаквахме по-светъл ден, той с гавра отвърна и с присмех студен - тъчем ний, тъчем! Проклет да е царят на тез богаташи, когото не трогнаха мъките наши; изтръгнал из джоба ни всеки петак, досъщ като псета разстрелва ни пак - тъчем ний, тъчем! Проклета и тази родина, която със срам и позор си покрива главата, в която погазват цветята без жал, а червеи крепнат във смрад и във кал - тъчем ний, тъчем! Совалката бърза и станът гърми, тъчем ние денем и в нощни тъми; Германийо, твоя мъртвешки саван с проклятие тройно на нашия стан тъчем ний, тъчем!“

През 1919 година съветското правителство провежда кампания за ликвидиране на неграмотността, влязла в историята като „ЛИКБЕЗ“. Цел на тази политика е била да обучи на четене и писане населението от всички възрасти, като особено внимание се отделя на подготовката на учители. Откриват се училища за пълнолетни, в предприятията се създават „ликвидационни пунктове“, където младите работници се обучавали в седеммесечни курсове. Трудовите училища за деца започват да работят по експериментални програми. През 1927 година в СССР се въвежда единна учебна програма. Особено внимание се отделя на изучаването на руски език и езика на националната република. Задължителен предмет за дълги години става краснописа. От 1930 година всички деца са задължени да посещават четиригодишни училища, а по-късно и седемгодишни. Като резултат, съгласно преброяването от 1939 година в СССР са грамотни 87% от населението. Пушкин Русия — мрак. Русия — гнет. Неразорана целина. Вертеп. Свирепа тишина. На север —

ПОЧЕТЕН ЗНАК НА „ЧЕРВЕНИЯТ ЕЗДАЧ“ – 2019 ГОДИНА За дебют в творческата инициатива „Съвременни творци в социалния жанр“ и във връзка със седмата годишнина на "Червеният ездач" се връчва на: Кольо Колев и Габриела Панова Честито! -------------- С почетен знак на „Червеният ездач“ до сега са удостоени: 2018 година: Колектив създал документалния филм „ДОНБАСКА ПРОЛЕТ“ – автор: Екатерина Митринова; оператор: Цветомир Гетов; сценарий: Александър Николов; монтаж: Стефан Петров; превод: Георги Станчев, субтитри: Даниела Пенкова – за творческа доблест. 2017 година: Електронно издание „Литературен свят“ – за принос към българската култура. Стоян Вълев (посмъртно) – за цялостно творчество. Ангел Чортов – за цялостно творчество 2016 година: Ружа Велчева за цялостно творчество в социалния жанр; Живодар Душков за статии, поетично творчество и преводи; Борис Борисов за поетично творчество и преводи; Генка Богданова за стихове посветени на Пеньо Пенев и преводи; Мирослав Моновски за графичен

Анимационен филм създаден по писма и рисунки на младия Фридрих Енгелс. Киностудио: Союзмультфильм, DEFA-film, 1970г., Режисьор: Вадим Курчевский, Клаус Георги, Катя Георги, Федор Хитрук Ролята узвочава: В. Татарский Още за филма в Уикипедия . 

Буенавентура Дурути – „Капитализма не се обсъжда, той се разрушава“ МАРИЯ ДОС ПРАСЕРЕС Човекът от погребалното бюро пристигна с такава точност, че Мария дос Прасерес, по хавлия и с ролки на главата, едва успя да си пъхне една червена роза зад ухото, да не изглежда толкова отблъскваща, колкото се чувстваше. Притесни се още повече от вида си, щом отвори вратата и видя не мрачен нотариус, каквито си представяше, че трябва да бъдат търговците на смъртта, а свенлив младеж с карирано сако и вратовръзка на разноцветни птици. Не носеше палто, въпреки че ситният дъждец и косо брулещият вятър почти винаги правеха променливата пролет в Барселона по-неприятна от зимата. Мария дос Прасерес, посрещала през живота си много мъже по всяко време, се почувства засрамена както никога. Наскоро бе навършила седемдесет и шест години и беше убедена, че ще умре преди Коледа, но сега едва не захлопна вратата и не помоли погребалния агент да изчака за миг, докато се облече, за да го посрещне както трябва

МЕЖДУ ГРИВАТА НА ОГЪНЯ И ГРИВАТА НА КОНЯ Беше в първите дни на септември - 1944 година. Четиринадесетгодишен, работех като телефонист в пощенската станция на гара Горна Манастирица (сега град Борово), Русенско. В ушите ми завинаги остана да звучи вестта на русенските телефонистки за пристигането на Червената армия. Посрещнахме по братски с хляб и сол първия съветски разузнавателен камион; по шосето към Бяла и Горна Оряховица се изнизаха съветските танкове и оръдия все на запад… по петите на хитлеристите, които бягаха… И една вечер изви към мегдана на гарата прашна обозна част от каруци с гумени колела, теглени от едри коне с тежки копита. Тя возеше боеприпаси и снаряжение. Здрачаваше и в ранната лятна септемврийска вечер обарутените в боеве войници изпълниха с весел смях дворове и къщи, посрещани като свои, като освободители. Голяма част от тях останаха на гаровия мегдан, до кладенеца, около старата стволеста круша. Движенията, разговорите, песните, атмосферата на войни

"Ядрено слънце", Хосе Кабалеро, 1971г. ТОЗИ ГЕНЕРАЛ — Ето, дойде генералът. Какво иска генералът? — Шпага иска генералът. — Вече няма шпаги, генерале. Какво иска генералът? — Кон иска генералът. — Вече няма коне, генерале. Какво иска генералът? — Още една битка иска генералът. — Вече няма битки, генерале. Какво иска генералът? — Любовница иска генералът. — Вече няма любовници, генерале. Какво иска генералът? — Голяма бъчва с вино иска генералът. — Вече няма нито бъчва, нито вино, генерале. Какво иска генералът? — Вкусна мръвка иска генералът. — Вече няма добитък, генерале. Какво иска генералът? — Да се напасе с трева иска генералът. — Вече няма пасбище, генерале. Какво иска генералът? — Да се напие с вода иска генералът. — Вече няма вода, генерале. Какво иска генералът? — Да заспи в леглото иска генералът. — Вече няма нито легло, нито сън, генерале. Какво иска генералът? — Да се изгуби на земята иска генералът. — Вече няма земя, генерале. Какво иска генералът? — Да пукн

Зад бляскавата фасада на тържествата по повод тридесетата годишнина от падането на Берлинската стена се крият безуспешните опити на източните немци, да заемат достойно място в единната страна. – 77% от ръководните длъжности на изток са заети от западни немци или чужденци. 84% от върховните съдии в източна Германия са западни немци. Разбира се, веднага след обединението на Германия трябваше да се смени елита, но как да си обясним, че след 30 години така и не се намериха местни жители за ръководните длъжности. – разказва блогера Франциск Шрайбер Поколението източни немци, които не са заварили ГДР, обсъждат това в социалните мрежи и задават въпроса „Защо пътя нагоре за нас, сякаш е затворен?“. – Няма нито един ректор на университет от Източна Германия! – По-малко от 1% от генералите в Бундесвера са източни немци! – От 190 председатели на управителни съвети на фирми, обхванати от борсовия индекс DAX, само 5 са източни немци. – продължава блогера. Като резултат, повече

Доблестен гражданин Разказ В купето влязох пръв и веднага си избрах предпочитаното при пътуване място – в ъгъла, до прозореца, в посока на движението. Следващият пътник пък се настани в другия ъгъл, до вратата. Явно и той предпочиташе локомотивът да е пред него. Носеше малък сак. Постави го на багажника над себе си, а пакет, обвит във вестник, остави върху скута си и някак внимателно положи ръка върху повърхността му. Не можех да си отговоря какво точно придържа. Бързо реших, че е картина – формата поне наподобяваше рамка, а това, че не се реши да остави пакета без надзор, ме насочи да си мисля, че се опасява да не би да се счупи стъклото. В същото време изключих възможността да е купил картина. Нито в един магазин или в галерия не биха използвали подобна опаковка. Дори и художник от уважение към себе си и към труда си би намерил друга хартия, за да предпази творбата си при носенето й. Като се задоволих с отговор, че вероятната картина се пренася от едно място на друго и едва ли е

Зидарска песен Ти се блъскаш – без спиране – седем дена в неделята. Ти ядеш хляб и сирене горе негде – на скелята. Хубавее в ръцете ти шестетажното здание. Виж: градът под нозете ти, ала кой е стопанинът? Ти поставяш прозорците. Като твоя син взор са те. Ала ще ли децата ти да се плезят от скелите? Седем дена в неделята ти висиш върху скелята. Ти гоиш на стопанина шестетажното здание. Даваш своите мускули, своя ум и умение. Ала то ще те пусне ли поне в сутерена си?! Христо Радевски, 1934 Земя Раста сред твойте огнени нивя и дишам задуха на твоите долини. Но аз не зная как да те зова – разбойница ли, майка ли, родина ли? Аз сещам как тупти едно сърце, как блика топла родна кръв от раните, и бият там по масите ръце изтръпнали намръщени пияници. И ми тежи безмерната ти скръб, страши смъртта, кънтят оковите. Аз виждам черната пролята кръв и къщите с барутен дим отровени. Аз виждам ужаса и пепелта на страшните настръхнали пожарища, а бр

Ескиз към „Човекът с мотиката“, Жан Франсоа Миле Човекът с мотиката Превит под тежестта на вековете, на своята мотика се подпира и взира се в земята той - с лице, което отразява пустотата на всички времена, а на гърба - понесъл бремето на целий свят. Кой го направи глух и сляп за всеки възторг и отчаяние? Безчувствен към болката? Без сянка от надежда? Безсмислен, оглупял и брат на вола? Чия ръка набръчка туй чело? Кой духна светлината в тоя мозък? Това ли е творението Боже, създадено, родено да владее над суша и море? Да надлети звездите и изтръгне нови сили от небесата? Страстно да гори - неутолимо - в жаждата за вечност? Това ли е върховний блян на Бога, пред който потъмняват вси слънца, тоз, който начертава техний път? От край до край там долу в ада няма друг по-ужасен призрак, по-охулен от сляпата световна алчност, нито по-знаменателен зарад душата, по-заплашителен за целий свят. Каква огромна пропаст между него и серафимите? Роб на труда - що са за него Платон и Плеяди? Що

Рисунка: "Жена с дете", Пабло Пикасо Зеница Тя се казва Зеница. Счетоводителка в Н-ското летище. Сутрин става в седем, Отвежда децата в детската градина, закусва и влиза в счетоводството. Работи до четири и половина, взема децата от детската градина, разхожда ги малко, връща се в къщи, приготвя вечеря, разказва приказки, изпира дрешките, и ляга. Ляга сама в двойната спалня и гледа дълго как по белия таван се мятат светлените на прожекторите. Защо е сама? Къде е мъжът и? Къде е бащата на двете деца? Развод? Изоставена? Разлюбена? Не, няма нищо такова. Няма нищо особено. Тя е женена два пъти. (Ау-у два пъти?) Да, два пъти. Женена, неразведена... Първият и мъж беше летец. Изтребител. Капитан Камен Кирилов. Слънчев младеж. Свиреше на тромпет в джаза на полка. Пееше хубаво. Пееше, когато летеше. Пееше, когато се бръснеше заран. Съседите не му се сърдеха и вярваха, че денят ще е хубав и весел, щом с песен започва. Камен се бръснеше и подлагаше двете си бузи за м

Законодателят и жалкото човече Във малка хубава страна живее нация една, не, не живее, тя умира, а политиците се чудят сили откъде намира да вегетира, че дори и тях да ги презира. Решили те тогаз, че може още този час с акцизи, данъци, налози народа пак да се извози. И укази, закони, изменения, решения и всякакви постановления, те сътворили със замах, но като другите… потънали във прах. Отново никой не ги спазвал, но право имащия пак намазвал от провинението малко на някакво човече жалко. Пръв авторът на тез закони без капка страх ги нарушил, а после в лъскави салони със босовете ял и пил. След туй милионите си преброил и сигурно в Швейцария ги срил. Със гордо вдигната глава, със поглед мрачен, разгневен, погледнал дребното човече жалко и строго го попитал: „Толкоз малко защо си внесъл в общата хазна, нали ти вчера си призна, че купил си си пак галоши- какъв народ и хора лоши!”- отсякъл гордия вития и със поклон пред благия светия прекръстил се