Лопушанската дружина – народната епопея 1923

Художник Стоян Венев.

Лопушанската дружина

Какво е през септември да вървиш по поречието на Огоста? Как отекват вече петдесет години в планината тези имена - Бойчиновци, Фердинанд и Криводол? Защо отново слънчогледите напомнят за една поема? Кои са тези хора, които вече и на пръсти можеш да ги преброиш, задъхващи се от веригата на дните, с присъдата да са история?

Кои са тези хора?

По професия: учители, колари, обущари или просто селяни.

По партийна принадлежност: комунисти, земеделци или просто безпартийни.

По предназначение в една дружина от въстаници: командири, знаменосци, музиканти, санитари, артилеристи, картечари, хора от обоза, свръзки…

…Сега са като върховете с вечен сняг, по чудо оцелели сред изстрелите и пожарите на шпицкомандите, останали сред оределите редици на Лопушанската дружина…

*

Спомнете им Септември. Наистина - ще те попитат кой, но Септември ще звучи като парола. И тези балканджии ще напсуват болестите си и старостта си и ще ти кажат, че имат още работа в поречието на Огоста; оня топъл цвят на знамето ще успокои треперещите им ръце; флигорната ще почне бодро „Марсилезата” - най-напред на място, после в похода към Фердинанд („репетицията” е била след десет вечерта пред отворения клуб, макар че трябвало да е в дванайсет)…

Музикантите дошли, защото чули: на площада става нещо. Но музикантите не са били разбрали - най-важното е станало. Оня тих учител Георги, който можел да направи и на мравка път, кмет на първата комуна в Лопушна (по документи - г-н Дамянов, Георги), запасният поручик-телеграфист, препасал парабел, влязъл в пощата - предал до Белимел и Чипровци:

Въстанието в Лопушна обявено Точка Създаден е революционен комитет Точка Обявена е мобилизация на мъжкото население Точка Направете същото Точка

„Капелото” с фамилия Германски (иначе германофоб) ги върнал да си вземат инструментите. С „Дружна песен” почнали - народът трябвало да се сбере. Отсъствали от музиката барабанчикът и тромпетистът: някъде зад селото, от някакъв баир те давали сигнал - разбуждали Огоста…

На сутринта, най-напред на място, после в боен ред, с „Марсилезата” потеглили за Фердинанд. С „Марсилезата” - като предчувствие…

Entendez-vous dans les campagnes

Mugir ces feroces soldats?

Ils viennent jusque dans vos bras

Egorger vos fils et vos compagnes!

Свирили по пътищата. Свирили, където няма жив човек; свирили, когато преминавали край слънчогледите; свирили до първия снаряд пред Фердинанд. След това залегнали: пълзели и кларинетът, и флигорната, тъпанът се тътрел, барабанели буците по барабана…

Фердинанд е взет отново! Но за Бойчиновци ще трябват пушки: кларинетът може да се носи в джоб, тъпанът останал в някаква си къща, флигорната в един царевичак… Тръгнали към музиката на куршумите…

Знаменосците разбрали (без да ги е учил някой) - знамената не трябва да пълзят; знаменосците разбрали (без да им е казал някой) - нужно е оръжие, тъй както трябва да бъде взет отново Фердинанд. Тогава знаменосците свалили от прътовете знамената, скътали ги в селските торби - знаменосците понесли прътовете вместо пушки…

Така е, не в единствено число, а - знаменосци! Една дружина с много знамена! Объркват ни се плановете - да убиват знаменосеца и знамето да взема друг; объркват ни се плановете - да търсим септемврийската Княгиня, извезала звезда и чук със сърп (знамената са направени от клубовете на Лопушна и Соточино).

Спомнят си - едното знаме пред Фердинанд било у Цеко Димитров; другото - от Соточино, го носел дълго все Иван… Иван на Спасовите… Там, където окончателно се сбрали всички от дружината, знамето поела Катя - едно момиче с ученическа барета, след нея - друг…

Художник Стоян Венев.

Командирът Речта в онази вечер в десет, на двадесет и втори, разбира се, не е запомнил никой. Но оня тих учител обявил въстанието; секретарят на района говорил за правителство на работници и селяни; запасният поручик без пагони обявил мобилизация; телеграфистът бил кратък: „Да живее въоръженото въстание! Долу фашистката диктатура! Да живее нашата работническо-селска власт!”

От следващия ден учителят, телеграфистът, районният партиен секретар, запасният поручик без пагони ще бъде и завинаги ще си остане - командир на Лопушанската дружина. И тя - завинаги - в състав: три бойни роти, нестроева команда, санитарна част; по численост - 750 въстаници; по въоръжение - бойни пушки - 70, картечници - една, пистолети - около 40; невъоръжените - като навсякъде в Септември 1923…

Казват ни - без Лопушанската дружина не можело да се говори за въстанието през Септември в този край - най-силната и най-боеспособната въстаническа единица. И се връщаме за потвърждение при Фердинанд, Бойчиновци и Криводол: промяна на маршрути, точни планове и устремни атаки, две победи - Бойчиновци и Фердинанд. Дори при Криводол с така неравностойни сили - успехът е променлив; дори и Криводол не може да е синоним на поражение, а само отстъпление… Или кръщение, бойното кръщение на Лопушанската дружина…

Какво дължим на командира?

Куриерът се завърнал от заседанието в „Маркова колиба”, понесъл в себе си паролата… Куриерът знаел какво му предстои: завземане на пощата, участъка и общината; поставяне на постове при бродовете на Огоста; арести на Цанковите представители на властта; изземване на годното оръжие… До оня час след десет вечерта, в който ще се обяви въоръженото въстание!

След това отново: завземане властта в най-близките села: Помеждин и Ковачица, в Равна, в Дълги дел; съставяне на списъци по въстанически роти - на следващия ден.

На следващия ден - отново: куриерът - в авангарда, в атаката на гарата на Фердинанд; на следващия - към Бойчиновци. Пред другите: завземане на ерденския мост или в конния патрул, в атаката за гарата… Или при Криводол - отново сред пълзящите патрули, срещу картечната засада, пръв в атаката, последен в крачката назад и после пак така… А оня ръкопашен бой - на фронта бил, но никога не виждал такава „ръкопашна ярост”!

Последно отстъпление към царевиците на Липен.

Сега е важно да останеш чист като кръвта на знамената, да останеш силен като балканджия дори и пред такава смърт: „На Кръстю Генов, брата на Гаврил, рязали ръцете като на оня балканджия Йово, за да се откаже от свойта вяра.” Сега е важно да не изкрещиш от болка пред хорото на жените с траурни забрадки, залитащи край труповете на разстреляните ти другари!

Борбата продължава до сетния Септември. Ти трябва да си жив… Живей, понесъл своята присъда - да си история…

Безпартийният пристигнал на площада както всички. Доверието в такива септемврийски часове се нарича карабина - дали му да пази арестуваните врагове. От никого не бил сменен до сутринта, когато тръгнал заедно с дружината…

Приготвил се за ден, за два, макар да знаел - „няма лабаво”, взел торбата с малко хлебец, взел за всеки случай горна дреха - нещо и за дъжд…

И сигурно е трябвало - запомнил първия убит пред гарата на Фердинанд (стрелял някакъв си капитан Попов!).

И сигурно е трябвало - запомнил всеотдайността: командирът на дружината попитал сред въстаниците може ли да кара някой влак - обадил се Илия Трънчанина, който бил огняр, но щом е за въстанието, ще опита… И може би е трябвало - след Бойчиновци и той, и още десет лопушанци заминали веднага за Медковец с поп Андрей…

После ще се върне тайно в село… Безпартийният запомнил първата команда, десетимата определени без присъда за разстрел; запомнил втората - пожарите; и третата запомнил… Полковник Кузманов издава заповед: десет от въстаниците да се разстрелят веднага на площада, двайсет и осем - до Соточино, останалите 250 - „ще видим после…”

С въжета връзват десетте - „теб за мен, мен за оня”, до стената ги изправят - изправили се и войници срещу тях; „писнало пискалото”… После ги повторили…

Санитарите - просто четири момичета от Соточино: Катя, Райна, Вера, Мара, тръгнали с момичешкия си възторг като на манифестация с дружината, а стигнали до Фердинанд и до Бойчиновци…

Едната даже искала да тръгне боса; другата - така и не се записала в онези мечтани курсове за акушерки; третата препасала един ръждясал барабанлия, четвъртата… не може вече да разказва. Четвъртата, заради Бойчиновци, изправят за разстрел в училището в Соточино. Присъдите - без съд - са в името на негово величество „Без право на обжалване” (!), злодеите обичат играта на жестокост. До Мария е баща й - попитали ги: кой да бъде пръв? Бащата молел: менe; дъщерята плачела: не, не него - мен… Глух ропот, някой се застъпил… играта свършила.

Чудо някакво спасило Райна… Останалите две със санитарен влак били заминали с ранени от Бойчиновци за Фердинанд. В болницата превързвали войници, офицери и въстаници, но когато градът паднал за последен път - разбрали: безсилието също има апогей - жестокостта…

Това са тези хора… Спомнете им Септември. Наистина те ще попитат кой, но Септември ще звучи като парола.

Очеркът е написан по разказите на участниците в Септемврийското въстание: Вера Трендафилова, Георги Русинов, Иван Герасков, Иван Петров, Илия Матов, Камен Първанов, Катя Спасова, Михаил Живков, Никола Михайлов, Никола Рангелов, Райна Илиева, Симеон Стефанов.

Иван Ангелов, 1973

Художник Стоян Венев.

Иван Ангелов е роден на 18.06. 1943 г. в град Килифарево, Великотърновска област. Завършва средно образование във Втора политехническа гимназия, В. Търново (1958-1961 г.), а висше - във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски” (1963-1968 г.). Професионалната си кариера започва като репортер във в. „Земеделско знаме” (1968-1970 г.). От 1970 до 1973 г. е редактор във в. „Антени”, а през периодите 1974-1979 г. и 1989-1990 г. е завеждащ-отдел, член на редколегията и кореспондент на в. „Работническо дело” („Дума”) за Африка: Хараре, Зимбабве. От 1979 до 1983 г. е зам.-главен редактор и и.д. главен редактор в програма „Хоризонт”, БНР. В Българската национална телевизия е зам.-главен редактор от 1990 до 1991 г. От 1992 до 2001 г. е главен редактор на сп. „Вик”, издание на Гражданска защита, а от 2001 до 2006 г. е главен експерт в Центъра за анализи и програмни стратегии на БНР. Носител е на наградата „Златно перо” на Съюза на българските журналисти.

По материали от „Литератературен свят“