Червеният ездач

Доблестен гражданин Разказ В купето влязох пръв и веднага си избрах предпочитаното при пътуване място – в ъгъла, до прозореца, в посока на движението. Следващият пътник пък се настани в другия ъгъл, до вратата. Явно и той предпочиташе локомотивът да е пред него. Носеше малък сак. Постави го на багажника над себе си, а пакет, обвит във вестник, остави върху скута си и някак внимателно положи ръка върху повърхността му. Не можех да си отговоря какво точно придържа. Бързо реших, че е картина – формата поне наподобяваше рамка, а това, че не се реши да остави пакета без надзор, ме насочи да си мисля, че се опасява да не би да се счупи стъклото. В същото време изключих възможността да е купил картина. Нито в един магазин или в галерия не биха използвали подобна опаковка. Дори и художник от уважение към себе си и към труда си би намерил друга хартия, за да предпази творбата си при носенето й. Като се задоволих с отговор, че вероятната картина се пренася от едно място на друго и едва ли е

Зидарска песен Ти се блъскаш – без спиране – седем дена в неделята. Ти ядеш хляб и сирене горе негде – на скелята. Хубавее в ръцете ти шестетажното здание. Виж: градът под нозете ти, ала кой е стопанинът? Ти поставяш прозорците. Като твоя син взор са те. Ала ще ли децата ти да се плезят от скелите? Седем дена в неделята ти висиш върху скелята. Ти гоиш на стопанина шестетажното здание. Даваш своите мускули, своя ум и умение. Ала то ще те пусне ли поне в сутерена си?! Христо Радевски, 1934 Земя Раста сред твойте огнени нивя и дишам задуха на твоите долини. Но аз не зная как да те зова – разбойница ли, майка ли, родина ли? Аз сещам как тупти едно сърце, как блика топла родна кръв от раните, и бият там по масите ръце изтръпнали намръщени пияници. И ми тежи безмерната ти скръб, страши смъртта, кънтят оковите. Аз виждам черната пролята кръв и къщите с барутен дим отровени. Аз виждам ужаса и пепелта на страшните настръхнали пожарища, а бр

Ескиз към „Човекът с мотиката“, Жан Франсоа Миле Човекът с мотиката Превит под тежестта на вековете, на своята мотика се подпира и взира се в земята той - с лице, което отразява пустотата на всички времена, а на гърба - понесъл бремето на целий свят. Кой го направи глух и сляп за всеки възторг и отчаяние? Безчувствен към болката? Без сянка от надежда? Безсмислен, оглупял и брат на вола? Чия ръка набръчка туй чело? Кой духна светлината в тоя мозък? Това ли е творението Боже, създадено, родено да владее над суша и море? Да надлети звездите и изтръгне нови сили от небесата? Страстно да гори - неутолимо - в жаждата за вечност? Това ли е върховний блян на Бога, пред който потъмняват вси слънца, тоз, който начертава техний път? От край до край там долу в ада няма друг по-ужасен призрак, по-охулен от сляпата световна алчност, нито по-знаменателен зарад душата, по-заплашителен за целий свят. Каква огромна пропаст между него и серафимите? Роб на труда - що са за него Платон и Плеяди? Що

Рисунка: "Жена с дете", Пабло Пикасо Зеница Тя се казва Зеница. Счетоводителка в Н-ското летище. Сутрин става в седем, Отвежда децата в детската градина, закусва и влиза в счетоводството. Работи до четири и половина, взема децата от детската градина, разхожда ги малко, връща се в къщи, приготвя вечеря, разказва приказки, изпира дрешките, и ляга. Ляга сама в двойната спалня и гледа дълго как по белия таван се мятат светлените на прожекторите. Защо е сама? Къде е мъжът и? Къде е бащата на двете деца? Развод? Изоставена? Разлюбена? Не, няма нищо такова. Няма нищо особено. Тя е женена два пъти. (Ау-у два пъти?) Да, два пъти. Женена, неразведена... Първият и мъж беше летец. Изтребител. Капитан Камен Кирилов. Слънчев младеж. Свиреше на тромпет в джаза на полка. Пееше хубаво. Пееше, когато летеше. Пееше, когато се бръснеше заран. Съседите не му се сърдеха и вярваха, че денят ще е хубав и весел, щом с песен започва. Камен се бръснеше и подлагаше двете си бузи за м

Законодателят и жалкото човече Във малка хубава страна живее нация една, не, не живее, тя умира, а политиците се чудят сили откъде намира да вегетира, че дори и тях да ги презира. Решили те тогаз, че може още този час с акцизи, данъци, налози народа пак да се извози. И укази, закони, изменения, решения и всякакви постановления, те сътворили със замах, но като другите… потънали във прах. Отново никой не ги спазвал, но право имащия пак намазвал от провинението малко на някакво човече жалко. Пръв авторът на тез закони без капка страх ги нарушил, а после в лъскави салони със босовете ял и пил. След туй милионите си преброил и сигурно в Швейцария ги срил. Със гордо вдигната глава, със поглед мрачен, разгневен, погледнал дребното човече жалко и строго го попитал: „Толкоз малко защо си внесъл в общата хазна, нали ти вчера си призна, че купил си си пак галоши- какъв народ и хора лоши!”- отсякъл гордия вития и със поклон пред благия светия прекръстил се

Уолт Уитман На един загинал европейски революционер Моите песни не са само песни на мир и спокойствие, но също тъй песни на бунт и въстание; защото      аз съм поета на всеки безстрашен бунтовник, навред по света който се впуща със мен и оставя зад себе си мир и прогнили блага, и поставя в опасност живота си, готов да го жертвува… Когато умре Свободата във някое място, то не е първо, ни второ, ни трето, то чака и всички останали — то е последно. И когато угасне животът, и угаснат душите на всички мъже и жени,      във всички страни на земята — само тогаз Свободата, или пък идеята за Свобода, ще угасне макар      в една част на земята, и тиранията ще завладее напълно света. На европейския революционер, претърпял поражение      И все пак смелост, братко, сестро.      Съвземайте се — каквото и да стане, на Свободата трябва да се служи,      не може тя да бъде провалена от неуспеха, ни от няколкото неуспеха      ни от безразличието и неблагодарността на хора

Художник Борис Кустодиев. СТАЧКА Не раздирайте с писък просторите в умора и жажда, огнени влакове! - падат - сломени ръце семафорите и цъфнат по пътя ви тръне и макове!... От глад не ревете в заливи кървави, параходи с железни утроби! - На стачка заминаха гърбави моряци, миньори и роби... Тръбете през темни морета и граници ВИЙ радиостанции! - в тия дни на всемирни пламъци вием и бием сигнали: Художник Илия Петров. Стачка - реват катедралите. Стачка! - ликуват душите ни. Стачка души капитала... Тих Ламанш и запален от залеза - гаснат високите пещи на Щирия и разтляват се торфени залежи и ръждясват в горите секирите... На стачка всемирна възлизаме посинели и грозни; ний братска кръв не облизваме и на гроб не полагаме рози. Върху тлъстия гръб на Европа разпъваме кръстната мъка и сръчно опъваме лък в сърцето на стара Европа. Милиони хора излизаме полуголи по ризи и яростни - из ями гаражи подземия и с оголени зъби пр