Червеният ездач

Сняг вали Сняг вали. Над квартал панелен с улици тъй криви, с бяла пелена покри мръсна кал и локвите смрадливи. Създаде илюзорна чистота, сякаш да забравим нищетата, но кажи ми – може ли снега да покрие що е във душата? Че разядени са нашите сърца кат тръбите на парното и ВиК-то и мислите ни мътни из снега пъплят със торбичка във ръката. А снегът за някои носи глад. Глад и студ. И цъфнали обуща. И снегът дори дели на беден и богат, казват: „Хване ли те студ не пуща“. Падай сняг. В бетонния квартал, скрий мизерия, и злоба, и боклуци, направи света за малко чист и бял. Камък твърд. Покрит с памуци. Милен Маринов ноември 2017 г.

За дедите ми и за мене Безимен и безславен е родът ми, но кръвта ми е чиста, червена. Свинари и овчари — дедите ми са се спуснали от планините да търсят хляб към дунавското поле, но страхът им от изедниците бил по-голям от глада — възпрял ги в непреходните гори на последните предбалкански хълмове и баири — по-далеч от бейовете и чорбаджиите, по-близо до жълъдите и дивите къпини. Изтребили те пънищата, изровили дупки в земята, затрупали ги с коренища и пръти, задимили огнища… Най-прости езичници — те хлопали ръжени и маши срещу мишки и плъхове, срещу змии и гущери, колели курбани по оброчищата, дано омилостивят змейовете и сприите. Увити в смърдящи кожи, те не знаели молитвата, с която се измолва хляб от небето, затова то им носело само гръмове, градушки и пороища, жеги, суша и мор. Земята майчица, гората закрилница, косматите ръце, клепаната логика, обкованият кривак са били едничките им надежди. С прогнили ризи вместо ризници, с калпаци рошави вместо шлемове, с ковани криваци

Ние комунистите... Ние, комунистите, обичаме живота. И поради това, желаейки да прокараме път за живот действително свободен, пълен и радостен, без да се замисляме, жертваме себе си, защото животът на колене, животът в окови, в робия, раболепие – това даже не е живот, а недостойно за човека вегетиране. Ние, комунистите, обичаме човека и поради това, без да се колебаем, се отказваме от своите собствени тясно лични интереси в името на това, че свободният, здрав, радостен човек най-после ще получи достойно място под слънцето. Ние, комунистите, обичаме свободата. И поради това, без да се замисляме нито минута, се подчиняваме на най-строгата дисциплина на армията на другаря Ленин, за да постигнем свобода за цялото човечество. Ние, комунистите, обичаме творческия труд, творческото бъдеще на човечеството, и поради това, без да се колебаем, разрушаваме онова и само онова, което препречва пътя на великите творчески сили на човека. Ние, комунистите, обичаме мира и поради

В годините на славна порнокрация... В годините на славна порнокрация България забогатя, нали? - С отрови разни, с болести, с простаци, с измамници, с продажници добри... Богати сме - на бедност, на омраза, на смъртност, емигранти, нищета... Напред сме - по престъпност безнаказана. И все напред ни води глупостта... Марин Тачков 9 ноември 2017 г.

Всяка минута, всяка случайно отронена дума или поглед, всяка дълбока или шеговита мисъл, всяко незабележимо движение на човешкото сърце, също както и летящият пух от топола или отблясъкът на звезда в някоя локвичка нощем - всичко това са зрънца златен прах. Ние, писателите, ги събираме с десетилетия, тези милиони прашинки, събираме ги незабелязано за самите нас, превръщаме ги в сплав и после изковаваме от тази сплав своята "златна роза" - повест, роман или поема. Златната роза на Шамет! Тя ми се струва отчасти като първообраз на нашата творческа дейност. Странно, че никой не си е дал труд да проследи как от тези скъпоценни прашинки се ражда живият поток на литературата. Но както златната роза на стария боклукчия е била предназначена за щастието на Сузана, тъй и нашето творчество е предназначено, за да може красотата на земята, призивът към борба за щастие, радост и свобода, широтата на човешкото сърце и силата на разума да победят мрака и да заблестят като незалязващ

ИЗКУСТВОТО В БИТКА С ФАШИЗМА Търсете, търсете врага... Търсете, търсете врага само не и в своите редици пребийте, разбийте носа на негъра и на сириеца. Врагът е пред вашите порти, врагът облечен е в дрипи, езикът ви не говори той, обаче за помощи пита. Иде зима- ще зинат за хляб, вашите родители гладни, и вместо и вместо на тях, ще дадат на имигрантите гадни. Бийте ги, те са страшни на вид, Хитлер и Сталин посока ви дават. И прегърнати с Абдул Хамид в София те управляват. Върнете се после по вас, събуйте своите кубинки, поспете, че после, след час, ще работите за жълти стотинки. Ще работите на някой строеж на Доган, Сергей или Бойко и виновни за всичкия гнет ще ви бъдат другите. Споко. Виктор Новалис

Работодателката Ниската, дебела жена се изтърколи до отворената врата на магазина за дрехи. Малките й хитри очички, скрити в гънки сланина, зашариха подозрително. Широките й ноздри, легнали хоризонтално на дебелия й нос задушиха въздуха да усетят някаква измама. От устата й, в която проблясваха златни зъби, се разнесе зловоние , придружено с шумно пъхтене. – Како става? – вместо поздрав изгрухтя жената. Момичето младо, неопитно, притеснено скочи от стола, на който току-що беше поседнало и с любезна усмивка посрещна шефката си. – Всичко е наред госпожо, днес имаме доста клиенти и продажби. – Я дай да видим убуротъ, бързу! Како!? Само 580 лева, а? Я виж куе времи ие! Май,май шъ развалим калимерата! Ни става то тъй, ами за наемъ, амчи за твойта заплата и ти шъ искаш, нъл тъй. Как я мислиш ти тая? И що стуиш зад буроту (бюрото), нъл ти казах устрани дъ стуиш. – и ядосаната собственица удари с ръка по щанда, а отблясъците от златните й пръстени заиграха на слънцето. – Ей сига тря