Червеният ездач

Любомир Далчев, „Априлското въстание“, Братската могила в Пловдив. След петдесет години На тържествата в Оборище околийският началник произнесе възторжена реч…  Из вестниците От Оборище до Вола бляска героичний път, в пурпура на ореола великани се редят… След Каблешков исполинът ей Бенковски - тоз титан, като метеор преминал през възкръсналий Балкан. Петдесет години вече! А по-живи са те днес - и безсилна всяка реч е за прослава и за чест. Не безсилни - светотатски речи се отправят тем от витии, с бяс злорадски що коват за нас ярем… А народът гол и гладен клати клюмнала глава, той - добитъкът параден в тез „народни” тържества. И Бенковски, и Каблешков питат със тревожен глас: „Все ли тегне иго тежко? Все ли турско е у нас?” Димитър Полянов, 1926 година. Димитър Полянов   е български поет, прозаик, публицист, преводач, народен трибун. Роден е на 16.12 (4.12. ст. ст.) 1876 г. в град Карнобат в будното и родолюбиво семейство на Иван и

Няма го моя син Земята е нахлупила калпак от жълти листа. Те се люшкат като обеци по ушите на дърветата и тихо окапват. С разрошена прашна коса ходи есента като луда, ходи по стърнищата и сбира затъпкания клас. Краката ѝ са наранени и тук-таме по сламките след нея блясват малки червени капчици. Тя минава край синорите, спира под високите осени и дълго се вслушва. Плаче някой. Някой нарежда с мътен глас. Тръгва. Жълтите ѝ коси греят. И когато завие в гората, по изсъхналия лист се чуват ясни стъпки: „Чуп! Чуп!“ Дядо Пейо си иде от града – прегърбен и сръбнал. Върви старецът, клати глава заканително,  а пред него тича белоглавото му куче Московеца. Тояжката, на която виси шарена торба, рисува преплетени рисунки във въздуха. Върви дядо Пейо и мисли: тежко. Няма го Пеньо. Тръгнеш, изходиш целия свят, никъде не можеш да го намериш. Тежи като куршум на сърцето. В земята сякаш потъна Пеньо. Ееех! – Ставам една сутрин рано – зорницата току беше изскочила над кавака, – влиза

Пабло Пикасо, „Гълъбът на мира“. Свобода По ученическите ми тетрадки по моя чин и по дърветата по пясъците по снега написвам твойто име По всички страници прочетени по всички бели страници по камък кръв хартия или пепел написвам твойто име По позлатените картинки по гербовете на бойците по кралската корона написвам твойто име По джунглата по мъртвата пустиня по птичите гнезда по теменугите по ехото от детството ми написвам твойто име По чудотворствата на нощите по хляба бял на дните по неразделните сезони написвам твойто име По късчетата от лазур по блатото мухлясал лъч по езерото месец жив написвам твойто име По нивите по хоризонта по птичите крила по воденицата на сенките написвам твойто име По всеки полъх на зората по корабите по морето по планината полудяла написвам твойто име По пяната на облаците по потните струи на бурята по гъстия досаден дъжд написвам твойто име По формите преливащи в отблясъци по багрите превърнати в к

Габриела Панова е родена на 20 април 1992 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Международни отношения“ в УНСС и магистратура в Исторически факултет на Софийски университет. Предмет на изследователския й интерес са антивоенните движения в литературата. За себе си казва „Обичам да живея в търсене с раница на гръб и да задавам въпроси - на себе си и другите. Вярвам, че човекът е Човек, когато твори.“ Какво да правим с живота си? Аз не знам какво искам да правя с живота си, както не знаеш и ти, както не знаят милиарди други. Но знам, че през живота си искам да правя всичко. Да живея с раница на гръб, да изтъркам подметките на няколко чифта сандали. Да събера света между две твърди корици, дом да ми бъде всеки народ. Да заспивам под голото небе и да се събуждам върху рамото, което броди ден след нощ до моето. Слънцето да изсветлява косите ми, да се превърна в звук от ноти, вятърът да ми стане дихание и веднъж поне да се докосна до звездите и космоса.

Йожен Дьолакроа, Свободата води народа, 1830г. Лудите Като калаени войници стари в редици подравнени се редим; ако пред строя някой изпревари, „Хванете лудия!“ — във хор крещим. Едничката награда за такива е глад, преследване и смърт на скот или след време статуя красива за чест на целия човешки род. А колко често някоя идея като девица чака свой жених! Глупците все безумство виждат в нея, „Почакай!“ — казва й мъдрецът тих. Но среща я един от тези луди, които вярват в бъдния възход, и млад живот в утробата й буди, за нас, за целия човешки род. Видях пред мене Сен-Симон, пророка, богат отпърво, после — задлъжнял, зает да отстрани докрай порока, да промени докрай живота цял. Увлечен от започнатото дело, уверен беше той, че сочи брод, по който към успех ще тръгне смело след време целият човешки род. И Фурие ни казва: „Тръгвай вече, народе, и не стой презрян в калта! Труди се във фаланги; надалече сияе и очаква те целта. След толкова нещастия земята се свързва с грейналия небосвод —

Капитализъм, Херлуф Бидструп Търтеят В своя кошер Търтеят си живееше волно и доволно. За работа и дума не можеше да става, защото беше известен със своята леност. През по- голямата част от денонощието спеше в странично положение на дясно. Щом се събудеше, обръщаше се по гръб, с ръце на тила и доволно се подсмихваше...  До него винаги имаше табла с храна, от която си хапваше по всяко време. А тя никога не оставаше празна. Любимото му занимание беше да наблюдава припрените движения на стопанката си, в стремежа си за всичко да му угоди. Работливата и вечно заета пчела беше като крепостничка в кошера, където нямаше нито миг спокойствие от вечните капризи на дъртия търтей. От постоянното му подтисничество душицата й се бе свила като изсъхнала лешникова ядка. Невъзможността й да излезе извън кошера, поради болезнената ревност на нефелния търтей я отчайваше и разболяваше. А тя искаше простор, небеса, свеж въздух и глътка свобода. Малко бягство от тъжния ден . Минута споко

Майка и дете на морския бряг, Пабло Пикасо, 1903 година. Радост голяма Майка му брои стотинките, а той, с наведена виновно руса главица чака. Този път бяха много, имаше и една беличка, значи трябва да стигнат за хляб.  Ако не за цял, поне за половинка хляб. Не умееше да брои и да пресмята стотинки.  Не му провървя в училище – децата бяха зли, надменни и го обиждаха, като говореха лоши работи за майка му. Не се сдържаше и винаги отнасяше боя – противниците му бяха силни, охранени и подли... Поне още няколко месеца да бе издържал щеше да се научи да смята и да познава поне парите, тъй казваше майка му. И все се канеше да почне да го учи да брои, но нали беше болнава, все не успяваше. Ама щеше да го научи, беше се зарекла поне да го научи да брои парите.  Парите, защото, оказа се, те бяха най-важното нещо на света. Майка му хич не се съгласяваше, че е така, но той си знаеше – парите са това, което дава сила на хората. Ето, ако имаше пари – щеше да плати на лекар

Двама големи български творци са вдъхновени от героизма на испанския народ в защита на републиката и свободата, също от работническата солидарност и Интернационалните бригади. Те дават художествен израз на подкрепата от българския народ за испанските братя по участ. Никола Вапцаров създава през 1936-1938 година поетичната поредица „Песни за една страна“. Илия Бешков   през 1936 година  рисува знаменитата поредица от рисунки „Испанска хроника“. Испания Какво бе ти за мене? —     Нищо. — Една загубена страна на рицари и на плата. Какво бе ти за мен? —     Огнище          на някаква любов жестока,          която диво се опива          от кръв                   от блясък на ками;          от шлагери                   и от китари          от страст,                   от ревност                          и псалми. Сега за мене ти си участ. Сега за мене си съдба. И аз участвам неотлъчно в борбата ти за свобода. Сега горя, сега се радвам на всеки боен твой успех

Капитализмът и кризата са като двете страни на една монета. Капитализмът от една страна създава несметни богатства, но същевременно създава бедност, безработица и социално изключване на хората. Така например, според изследванията на Международната организация на труда (ILO) в Женева, в света най-малко 1 млрд. души са безработни. Това са 20% от световното население или 1/3 от всички, които могат и искат да работят. Повече от 1,2 млрд. души по света живеят в абсолютна бедност и разполагат с по-малко от 1 долар за оцеляване. Повече от 1 млрд. хора по света гладуват. Само през последната година броят на гладуващите е нараснал със 75 млн. Души. Чрез неолибералната икономическа политика от 70-те години насам масивно бяха увеличени най-вече печалбите на големите концерни. Чрез дерегулацията на пазарите на труда и политическо отслабване на профсъюзите постоянно се намалява нивото на заплащане. От една страна се орязват социалните права на работещите, на пенсионерите и социално слаби

Когато нацистите дойдоха за мен Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист. Когато затвориха социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ. Когато дойдоха за профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин. Когато дойдоха за мен - вече не бяха останали хора, които да ме защитят. Мартин Нимьолер превод: Борис Борисов и Александър Ножаров

Художник Мирослав Моновски  Ще строим завод Ще строим завод, огромен завод,           със яки                  бетонни стени! Мъже и жени. Народ. Ще строим завод за живота.      Децата ни мрат      в отровната смрад,      без слънце,      в задушни коптори.      Светът е затвор.      Мъже и жени.      Народ,      ни крачка назад!      Ще строим завод      за живота. Децата ни мрат в задушната смрад със жадни за слънце очи. А ние? – Бездушно превиваме врат и мълчиме, позорно мълчим. Прокарахме мрежи и в тях укротена тече, да, нашата кръв преминава                   в проводните мрежи и движи живота а той ни помита,                             влече и ние го гледаме           с тъпа, наивна                        небрежност. Със нокти дълбахме скалите.         В гранита                      тунели пробихме. Опасахме с релси земята,                      в недрата й          всичко открихме. Антени замрежват небето,              

„Аз винаги съм бил чувствителен към красотата на света, а не към насилието и чудовищата. Да откривам поезия и ритми във визьора все още е удоволствие за мен. Не съжалявам, че моите снимки разкриват страстите на много каузи. Животът би бил толкова тъжен, ако не мечтаехме за промяна!“ Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Марк Рибу е считан за патриарх на френската фотография. Действително, този фотограф без всякакво преувеличение, е майстор от световен мащаб. Роден е в Лион през 1923 година. През близо 60 годишната си кариера посещава множество страни по света и отразява по незабравим начин обществените проблеми на втората половина на 20 век. Париж, май 1968г., Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Марк Рибу е известен със своите фоторепортажи от различни политически сблъсъци. Фотосериите за културната революция в Китай и войната във Виетнам.  В пр

Цялата власт на народа! Промяната идваше в Америка и грешките вече не можеха да бъдат прикривани - градове горяха, Виетнам избухна, и бушуваха спорове за равенство и граждански права. Нова революционна култура се събуждаше и поиска драстична трансформация на системата. Партията на Черните пантери за самоотбрана, за кратко време се превърна в авангард на тази промяна. "Черните пантери: авангарда на революцията" е първият пълнометражен документален филм разказващ за партията на Черните пантери, тяхното значение за широката американската култура, културното и политическо пробуждане на чернокожите и болезнените уроци от случилото се когато движение бе унищожено. Майстора документалист Стенли Нелсън работи направо с източника, втъкава съкровище от редки архивни кадри с гласовете на хората, които са били там: полиция, ФБР информатори, журналисти, бели привърженици и противници, Черните пантери, които са останали верни на партията и тези, които я напуснаха. С участието на К

Един паметник, открит на 13 октомври 2012 г. в Троян, неминуемо прави впечатление. Скулпторът Борис Борисов е изваял млад мъж, стъпил здраво на земята и опрял се на своя велосипед. Годините 1907-1944, поставени от арх. Пламен Цанев като част от монумента, свидетелстват за рано прекъснат полет, а буквите от името са категорични: Иван Хаджийски. Възможно е да се запитаме относно връзката на един от най-известните български социолози и велосипеда, но точно с колело той от 1936 г. обикаля България, за да проведе своите социологически анкети в различните нейни краища... Резултатът от тези обиколки е в статиите, печатани в сп. „Философски преглед“, които посмъртно са обединени в труда му „Оптимистичната теория на нашия народ“, и в страниците на „Бит и душевност на нашия народ“ (първи том 1940, втори том 1945, трети том – неиздаден, предполага се, че е загубен в издателство „Хемус“, където е предаден за отпечатване). Минко, бащата на Иван Хаджийски, издържа семейството си като занаятчия. Въ

*** Иди, мой стих, иди сред тях, сред мойте съдници и братя, които в труд и в плач, и в смях превръщат в Ханаан земята. Другар и зов бъди ми ти, води ги и ги вдъхновявай. Невежеството им прости, но низостта им не прощавай! *** Аз нямам чудотворното перо на Данте - не познаващо пощада. Но знам какво е зло, какво - добро, и без Вергилия познавам ада. Неволен съм свидетел всеки ден на разните му кръгове неясни, и слушам ги, и гледам угнетен и стонове, и мъките ужасни. Но грешниците в земния ни ад какво е мъки адски не познават. Че праведните мъките търпят, а мъките ги грешните създават. *** Сънувах пролет. Шумнала гора. И аз под слънчев дъжд вървя през нея. И слушам птиците как страстно пеят, и радвам се на цветната гора. Събудих се. Мъгла тежи навън. И в скреж са голостволите дървета, и гонят се бездомните врабчета. А пролетта е била само сън. *** Не ме упреквай, че си служа с ония, грубите слова, които - казваш - че едва ли са товар за

Размисли за едно интервю на Стефан Цанев пред skandalno.net относно „Български хроники”, том 4. Отцеругателите хранеха мечти да заменят азбуката ни с латиница, измислиха новия прочит на историята и литературата ни. Нямало е робство, Батак и Перущица, насила потурчени млади жени… Защо и Стефан Цанев да не изкаже „компетентното” си мнение, като „изрови”, според собствения си израз, това-онова, с което ще направи поредица, която да се купува като топъл хляб ?! Откровено казано, подразни ме интервюто му с Илиян Атанасов, където Цанев слага няколко акцента относно „Български хроники.” Ще се спра на някои от тях. Първи акцент: „ Изнесъл съм малко известни и премълчавани факти”. Коментар на А. К.: Преровил купища исторически архиви, писма и документи, Цанев пълни страниците на „Хрониките” с тях и после добавя коментар по свое усмотрение, т.е. историческите архиви са ползвани, както дяволът чете Евангелието. Поради което разбуниха духовете на добросъвестните историци. Втори а

Стиховете са посветени на Първа пловдивска партизанска бригада „Георги Димитров“ и героичното ѝ сражение на 26 юли 1944 година срещу многократно превъзхождащ я фашистки враг, въоръжен с картечници, артилерия и авиация.   Скулптура в Братската могила, гр. Пловдив. Скулптор Любомир Далчев. ПАМЕТНИК ПОД ВРЪХ ПЕРСЕНК Имат светъл закон мъжете. Във сражения, в битки безброй освещаван през вековете, саможертва се казва той. ….Те са малко. И прашни. И жадни. И пребити от дългия път. И по тия чукари прохладни в страшен пръстен ги хваща врагът. Като хищно озъбена челюст ги обграждат планински била. Имат те, имат сили и смелост, ала нямат орлови крила. И тогава излизат шестима. Вместо всички ще срещнат смъртта, за да има живот, за да има свобода, мъжество, красота. Те се пръскат. Залягат в скалите. Стрелят те до последния дъх. И се сливат навеки с тревите, стават пръст, стават лист, стават лъх… Дали някога, ако удари пак такъв саможертвен час, зарад своите