Червеният ездач

Фотограф Людмил Димитров Жарък летен ден. От онези, в които сякаш сърцето ти ще се запали и ще изгори. Дето навън след десет часа е рисково да се покажеш, излезеш, пазаруваш, та камо ли да продаваш на открито. Термометърът показва над четиридесет градуса на сянка. Продавачката в магазина за пластмасови изделия - кофи, корита, столове и други артикули бе сякаш в безтегловност. Главоболие още от сутринта не я пускаше. Сякаш главата и пулсираше ...Там... там...там... Нямаше климатик. Отвън ни навес , ни сянка от дръвче... Мараня – убийствена ! И мухи – нахални, брутални, кацаха по ръцете, краката. Тя ги удряше с палка за лев. Но те още по упорито, избегнали смъртта я лазеха и щипеха. – Дали ще оцелея, дали? – мислеше Ана, така се казваше тя. Безпаричие! И трябваше да работи, за по двеста лева на месец, без осигуровки, без нищо. Нямаше избор! Иначе трябваше да оцеляват с инвалидната пенсия на майка си. А тя мизерна, само сто и двайсе лева. Ток ли да плаща а бе изключила дори хла

Белия конник Аз из пъстрото утро изплувах и пристигам по белия път. Аз навред съм - и все ми се струва - гласове и очи ме зоват. И вървя край познати дворове и отдавна познати къщя - ето същите лански прозорци, а притулени днеска от цвят. И през всеки отворен прозорец аз надничам от белия кон. Вместо знаме - издигнал нагоре бял откършен от сливата клон. Ще премина край всяка ограда, покрай всяка градина и дом, за да чуя как всеки се радва на човека с белия кон. Братя мои - настанали рано, колко много ме чакате - знам. Аз дойдох през нивя и поляни, от зелената свежест пиян. Аз понесох голямото слънце и запалих големия ден, и следите от моите стъпки из поляните греят зад мен. 1926 г. Добрата сила От ранните момчешки времена навред невидимо със мен вървеше - една и съща с много имена в надежди и покруси ме крепеше. Каква бе тя, не идеше ли тя от тайнствения свят на чудесата, най-хубавият дар на възрастта и от познато, и от непознато. И оттогава ме научи тя навред, където себе си по

Моцартина Слушай, брат! Сега, като ми разказваш за Елхово, пред очите ми е водата това лято в Аспарухово. Никой не разбра как се случи. Най-напред заваля дъжд. Но не дъжд, какъвто си го знаем от малки. Не проливен дъжд, не. Беше вода като завеси. Посред бял ден изведнъж притъмня като вечер, компютърът угасна, токът спря и както си седях до прозореца, вече бях почти мокър. И ще повярваш ли, вместо да затворя здраво прозорците и вратата, аз хукнах веднага навън. Малките бяха на двора. Наметнах един найлон, който мярнах пред очите си, и застанах на прага. Докато ги търсех, чух онова страховито „Бу-у-у-у”. Като при земетресение. Вярвай, тоя грохот на първичната стихия е по-страшен от онова, което усещаме с тялото си или виждаме с очите си. Като че ли Природата не само ни удря през пръстите, а и ни говори… Но ние все си затваряме ушите.  Докато тичах към децата, видях реките. Нашата къща беше там, където се кръстосват две улици. И двете водят нагоре, към баира, от който се стича

Бурята в Берлин Под черното небе на ледна нощ изви се буря в сънния Берлин. И шумний град, кат гневен исполин, възправи стан и гръмна в страшна мощ заканата на бедните тълпи. А вихърът студен понесе в миг на призрачни криле зловещий вик. Извил се над безлистните липи, той полетя далеч, далеч в нощта, и шеметно пред малките врати в предградията тъмни се вести. И ето всяка хижа на Берлин, и ето всеки тъмен робски кът откъсна от студената си гръд и хвърли сред борбата своя син, за да запали с топлата си кръв свещения огън на бунт велик, и паднал мъртъв, в сетния си миг, да бъде посред братята си пръв… Към барикадите зове Спартак и смело нижат се борци натам. В очите святка съдбоносен плам и глъхнат стъпки в непрогледен мрак, а под покъсания стар шинел е скрита карабина или чук. И с твърди крачки, с крепко свит юмрук, те в сумрака вървят към подвиг смел. Смирените деца на шумний град стълпили се на огнени кълба сред вихъра на шеметна борба, вели

“Аз обичам тези нови квартали. В тяхната незавършеност, даже в неудобствата живее младата душа на новото. Новите градове, райони и квартали раждат своя особена поезия, особен начин на живот. На новите места започват да разчистват земята, на строителните площадки се появяват огромните кранове с тяхното бавно и неотменимо движение... След това колко различни животи ще заселят тези сгради.“ – Юрий Пименов „Дайте тежката индустрия!“, Юрий Пименов, 1927 година. „Ние строим социализма“, Юрий Пименов, 1931 година. (фрагмент) „Нова Москва“, Юрий Пименов, 1937 година. „Фронтови път“, Юрий Пименов, 1944 година. „Новите номера“ от серията „Нови квартали“, Юрий Пименов, 1963 година. „Лирично в новия дом“, Юрий Пименов, 1965 година. (фрагмент) „Първи красавици от новия квартал“, Юрий Пименов, 1961 година. „Сватба на утрешната улица", Юрий Пименов, 1962 година. Юрий Пименов е руски живописец, театрален художник и график,  Народен художник на СССР

МАЙЦЕ СИ Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази? Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена?! Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея, но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари! Отде да знаят? Приятел нямам да му разкрия що в душа тая; кого аз любя и в какво — мечти и мисли — от що страдая. Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тук вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря! Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама, сила усещах — що не желаях? Но за вси желби приготви яма! Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана… Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгн