Червеният ездач

Гео Милев за Александър Блок Известието за смъртта на Александър Блок не разтревожи мнозина у нас. Защото малцина са у нас ония, които простират своето чувство по-далеч от онова, що виждат около себе си; малцина са у нас ония, които чувстват като свое съкровището, родено из една човешка душа, възпламтяла някъде далеч в света; малцина са у нас ония, които влюбват душата си в съкровищата на общата човешка душа. Защото най-сетне: малцина са у нас ония, за които могат да съществуват съкровища на душата; и защото малцина са ония, които знаят името Блок. А Блок беше една голяма човешка душа – понеже беше една голяма душа за Русия. Блок е една от големите еманации на руската душа – последно зърно в наниза от големи руски души: Пушкин, Достоевски, Толстой, Соловьов, Чехов, Блок. През устата на тия – все по-силно и по-пълно – Русия, руският народ, каза себе си. Разкри себе си. Запали себе си. Русия има много поети, много големи поети, много велики художници на словото. Но величието за мнози...

Скити Вий милиони сте. Ний – мрак и мрак. Опитайте да ни сразите! Да, скити сме! Да, азиатски знак заплита скрито алчна сласт в очите! За вас е век, за нас – единствен час. Послушни роби сме, но с ропот държим за вражи раси щит пред вас – монголи и Европа! И век след век огнището кова, надмина грохот и лавини, бе крахът приказка за вас – на Лисабон и на Медина! На изток дълго гледахте за скок, топяхте перлите ни святи, пресмятахте с насмешка своя срок, за да насочите дулата! Настъпи страх. Крилатата беда множи обиди, трупа рани, но ден ще дойде и дори следа от вас навярно няма да остане! О, древен свят! Щом жив си още ти и се измъчваш с мъка сладка, поспри, премъдри, спри като Едип пред Сфинкса с древната загадка! Русия – Сфинкс е. В радост и в тъга страна е с черна кръв облята, тя гледа, гледа, гледа в теб сега с ненавист и с любов в душата! Да, днес в кипяща кръв с любовен зов отдавна никой не залюбва! Забравихте, че силната любов във вас гор...

Дванадесетте 1 Черна вечер. Бял — снегът. Вятър, вятър! И нозете ти едвам държат. Вятър, вятър — по цял божи свят! Вятърът развява, вее белий сняг навред. Под снега — лед. Бавно, тежко всяка стъпка се люлее, хлъзга се — ах, тежко! Между две здания — обтегнато въже. На въжето — плакат: „Цялата власт на Учредителното събрание!“ Една бабичка свива се — плаче, не разбира що всичко туй значи, защо ли е тоз плакат — такъв огромен пояс? Партенки много биха излезли от този плат — а всеки днес е гол и бос… А ето бабичката спъна се — и в преспа сняг пред нея тропва! — Ох, Богородице застъпнице! Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба! Вятър остър! Не престава и студът! Спрял буржоата насред път, в шубата си скрил е нос. А тоз кой е? — Дълги власи и говори полугласно: — Предатели! — Загина Русия! Сигурно — писател, вития… А ето дългополий — пристъпва, покрай преспа като гроб… Защо днес весел не изглеждаш, другарю поп? Помниш ли ти нявга ка...