Червеният ездач

Писателят Писателят трябва да даде име на дома, който всички строят. А също и на отделните помещения. Болничната стая той е длъжен да назове „тъжната стая“, мансардата — „ветровитата стая“, а приземието — „мрачната стая“. Той не бива да нарича приземието „красивата стая“.  Отнемат ли му възможността да пише, писателят трябва да заскърца със зъби от мъка. Тогава не му остава друго, освен да се опита с дръжката на лъжицата да издраска своите слова върху стената. Както в затвора, в тази проклета дупка! Не стори ли това, значи не е достоен за името, което носи. И трябва да бъде зачислен към уличните метачи.  Когато в друг дом зачетат неговите писания, хората трябва да си рекат: „Аха, ето как живеят там, в онзи дом!“ Няма значение дали пише с главни или обикновени букви. Но той е длъжен да пише четливо.  Писателят трябва да обитава мансардата. Изгледът, който се открива оттам, е грандиозен. Грандиозен значи красив и страшен едновременно. Там, в мансардата, е самот...

Бих искал да съм фар в нощта и вятъра - за дребни и големи риби, за всяка лодка - а пък самият аз съм кораб във беда! Волфганг Борхерт и неговото творчество Когато на 21 ноември 1947 година Хамбургският театър „Камершпиле“ представя за пръв път пиесата „Вън пред вратата” и тази премиера се превръща в едно от най-вълнуващите събития в театралния и литературния живот на следвоенна Германия, авторът на пиесата, двадесет и шест годишният Волфганг Борхерт, е вече покойник. Само един ден преди представлението, на 20 ноември, той умира в една болница в швейцарския град Базел.  Животът на Борхерт е кратък, но богат със събития. Той е роден на 20 май 1921 година в Хамбург. Отрано той чувствува своето призвание в изкуството - пише стихотворения, участвува в театралния живот. Но всичко това е само прелюдия, пролог към неговата истинска биография, към онази част от живота му, когато чувствителният, вдъхновен от идеалите на един романтичен хуманизъм младеж и нежен лирически поет Б...

   Ние сме поколение, което не се привързва, което няма дълбочина. Нашата дълбочина е бездна. Ние сме поколение, което не познава щастие, което няма родина, което не се сбогува. Нашето слънце е малко, нашата любов - жестока, а нашата младост - без младост. Ние сме поколение без граници, без задръжки, без закрила. Ние сме поколение, изтласкано от яслата на детството в един свят, създаден от ония, които ни презират.     Но те не ни дадоха някакъв бог, който би укрепил сърцето ни, когато го брулят ветровете на този свят. И така ние сме поколение, което няма бог, поколение, което не се привързва, което няма минало, което никой не признава.    А ветровете на света превърнаха краката и сърцата ни в цигани скитници по нажежените, по затрупаните с преспи колкото човешки бой друмища и направиха от нас поколение, което не се сбогува.    Ние сме поколението, което не се сбогува. Ние не можем да преживеем разлъка, ние не бива да преживяваме р...