Червеният ездач

БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.

София, 13.9.1944 г. Щабът на бригада "Чавдар" (от дясно наляво): Тодор Делов-Стефо – зам.-командир, Веселин Андреев-Андро – политкомисар, Добри Джуров-Лазар – командир и Иван Хариев-Доктора – лекар Хайдушки нощи Балканът тая нощ е весел – хайдушка младост пак го разигра. Вековни буки се изкъртват с тресък и ляга ниско старата гора. Връхлита бесен вятърът от Вежен, в нощта дълбока стене страховит. В лицето злобно шиба буря снежна, поспре – и чуваш: вълк зловещо вий... Землянката гърми от млада песен (ех, волна партизанска веселба!) – те пеят за смъртта: юнак чудесен как паднал в бой за свобода. И песента им бурята надвива – те пеят по хайдушки от сърце! В очите гневни блясъци преливат и махат едри, жилести ръце. Те пеят и широко се усмихват – какво ще ги уплаши на света, – един ли път с врага се дръзко биха, един ли път те срещаха смъртта?... Това са моите любими нощи – обичам в тях да съм на пост, да бдя, да ме обива страшната им мощ и могъщата им, дива красота. ...