Червеният ездач

Палестински деца. РОЖДЕСТВО Христо Смирненски Не е за първи път! Точно 1922 пъти се ражда Спасителят, а спасение няма. Но все пак раждането му ще бъде посрещнато със старите обичайни тържества. И между другото – коледни дървета за деца и възрастни. Както винаги, елхата ще бъде окичена със захарни и тенекиени играчки. Човечеството тъй много обича играчките: на малките – тенекиени войници, сабли и топчета, на големите – тежки стоманени мортири, броненосци, гранати със задушливи газове... и нови данъци. А старите баби, къде край топлата камина, къде край изпотрошения прозорец, ще разправят на внучетата си обикновената приказка: „Тогава царувал лошият и страшен Ирод, който заповядал да избият 14 хиляди младенци...“ И големите детски очи ще се разтварят с любопитство и ужас: „Много лош цар бил Ирод! Толкова невинни деца погубил!“ – А сега, бабо, царете избиват ли 14 хиляди младенци? Разбира се, старата бабичка ще намести очилата си и ще поклати отрицателно глава: – Сегашните царе не са так...

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи — мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете ...

Бурята в Берлин Под черното небе на ледна нощ изви се буря в сънния Берлин. И шумний град, кат гневен исполин, възправи стан и гръмна в страшна мощ заканата на бедните тълпи. А вихърът студен понесе в миг на призрачни криле зловещий вик. Извил се над безлистните липи, той полетя далеч, далеч в нощта, и шеметно пред малките врати в предградията тъмни се вести. И ето всяка хижа на Берлин, и ето всеки тъмен робски кът откъсна от студената си гръд и хвърли сред борбата своя син, за да запали с топлата си кръв свещения огън на бунт велик, и паднал мъртъв, в сетния си миг, да бъде посред братята си пръв… Към барикадите зове Спартак и смело нижат се борци натам. В очите святка съдбоносен плам и глъхнат стъпки в непрогледен мрак, а под покъсания стар шинел е скрита карабина или чук. И с твърди крачки, с крепко свит юмрук, те в сумрака вървят към подвиг смел. Смирените деца на шумний град стълпили се на огнени кълба сред вихъра на шеметна борба, вели...

Портрет на Васил Левски от Георги Данчов негов съратник. Левски Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните. Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към ...

Вяра През прозореца се втурна в мойта стая пролетта, с полъх ведър ме обгърна с дъх на билки и цветя. Гледам Витоша насреща горда в свойта самота, ах, едва ли се досеща колко свидна ми е тя, колко искам да живея, да не мисля за смъртта, да се влюбвам, да се смея, да се радвам на света. Във редиците да крача с мойте братя по борба и със песен да дочакам красноликата зора! Вместо туй ще си отдъхна там, отвъд, във вечността, лирата ми ще заглъхне, ще остане песента. Нека тя звучи, когато няма да ме има мен… Но аз вярвам, вярвам свято — ден ще дойде — светъл ден, ден на радост, ден победен, ден на бедния народ, на борбата ден последен, ден на новия живот! Христо Смирненски

Христо Смирненски худ. Иван Христов Северния Спартак От нишките на свойте мъки тежки изтъках твърдата си броня аз. А моят меч е сноп души човешки, калени в пламъка на сетни грешки и в мъдростта на свойта първа власт. По стръмните пътеки на борбата вървя обгърнат с пламъци и гръм; пламти под моите нозе земята и в устрема на свойта ярост свята — стихийно величав и властен съм. Аз — жалкий роб на кървави арени — издигам своя меч несъкрушим и братята ми идат разярени, и бурята разраства се край мене, за да се втурне в дверите на Рим. Напразно ме посрещат легиони! Всуе преграждате вий моя път! Върху купчинката на златни брони ще хвърля аз железни милиони и огъня на мойта робска гръд. И с вихрите на тия снежни степи, ще ви разпръсна властен и сърдит, ще ви разпръсна немощни и слепи, защото мечът ми е мълнии свирепи, защото слънцето е моя щит! 1921 Нотата на Чичерин Към нотите ний нямаме охота и пеем по народен глас, а болшевиките изпратили с...

Роза Люксембург Не ще отпуснем мускули железни, не ще сведеме пак чело, че времето върти над тъмни бездни великото си колело. Роза Люксембург говори на митинг през 1907 година. И върху него точи меч разискрен гиганта огненочервен, а в погледа му чист и детски искрен усмихва се победен ден. Мемориала на загиналите в революцията построен 1926, разрушен от фашистите през 1933г. Ала в душите като черен камък стои изправен спомен скъп — стои обгърнат в синкав пламък на вечна, негасима скръб… Лобното място на Роза Люксембург Смъртта понякога е твърде жалка, живота — непосилно груб, а в черната прощална катафалка лежи звезда наместо труп. Скулптурна композиция в чест на Роза Люксембург Пред погледа вулканен стълб се вдига — вулкан от подвиг и копнеж, и виждаш: цялата земя не стига едно сърце да погребеш. Христо Смирненски, „Работнически вестник“, 20 януари 1923 Гробовете на Роза Люксембург, Карл Либкнехт и антифашисти.

Айседора Дънкан - танцувачка с всесветска слава - преди две години напусна сцените на западните театри и замина за Русия. „Само там мога да намеря истинска свобода и пълно покровителство на изкуството.“ Надеждите и не останаха излъгани. Съветското правителство и помогна да открие едно балетно училище, където тя обучаваше в пластично изкуство повече от 1000 пролетарски деца. Неотдавна Дънкан се венча за младия руски поет Сергей Есенин и замина за Берлин. Нейното излизане от Русия даде повод на буржоазната преса да пълни колоните си с нови нелепици и клевети против съветското правителство, от което знаменитата танцувачка се била „разочаровала“. Буржоазията бързаше да се реабилитира. Презрението, което бе получила от Дънкан, гореше душата и. А буржоазията има да се оправдава и отплаща за много такива плесници. Нима бузата и не е още зачервена от страшната плесница, която Анри Барбюс и нанесе със своя роман „Огънят“ - една потресающа илюстрация на войната и буржоазното господство? ...

Сказание има от Марка,  обвито с мистична тъма:  „Мария бе с Йосиф другарка,  роди и остана мома…“  А тоз път тръби не тръбиха,  нема и звезда да сияй,  но два магазина разбиха  и биде обран Мордохай.  Мария, макар да бе проста,  разбираше много неща,  отнесе Исуса на моста  и мигом изчезна в нощта. Детето обвито бе с вестник  и с молив бе писано там:  „Родители бедни, но честни  харизват отрочето вам.“ Един херувим с карабина  се люшкаше татък пиян:  край моста тържествено мина  и спря се за миг замечтан. Пристъпи усмихнат и весел,  затрогнат от детския вик,  но щом се на д него надвеси -  изтръпна и дръпна се в миг: видя младенеца застанал  на своите детски крачка -  стои, героически хванал  солиден револвер в ръка: „Приятелю, горе ръцете!…“  Стражарят не бе толкоз прост -  повдигна ръце и усети  как в джоба му бръкна Христос...