Публикации

Показват се публикации от Юни, 2016

„Мили сине...“ - как Трайчо Костов възпитава сина си

Изображение
Трайчо Костов 1937г. В историята има и голяма доза случайност: запазват се документи, които не са свързани със значими събития, а за неща важни, съдбовни, понякога остават само бледи следи. Знаейки биографията на Трайчо Костов, се учудвах как до наши дни са се съхранили негови писма до малолетния му син Бойко (1931-2002). Става въпрос за писма от времето, когато бащата е интерниран; адресите на въдворения често са променяни (Тетевенския балкан, Родопите, Черноморието, Лудогорието); има нареждане да се следи внимателно кореспонденцията му – „частна, препоръчана и телеграфна“; постоянно се правят обиски в дома му... Разбира се, от подобни писма едва ли би могло да се очаква узнаването на кой знае какви тайни! Проявих интерес към тях преди всичко от желанието да науча как един баща, лишен от възможността свободно и непосредствено за общува със сина си, „от разстояние“ напътства, възпитава, съветва, грижи се за духовното му развитие... Подходящата за възрастта на Бойко книга „Приклю

Трайчо Костов като преводач на педагогическа и детска литература - Николай Колев

Изображение
Всичко започна през март 2013 г., когато се навършиха 125 години от рождението на големият руски педагог Антон Макаренко. Тогава разглеждайки българското издание на неговата “Педагогическа поема”, излязло през 1945 г., забелязах “старателния”, но несполучлив, опит да се зачертае името на преводача на книгата, а именно Трайчо Костов. Точно тази неумела “редакторска” намеса ме заинтригува и накара да потърся и други преводи на “втория човек” в Държавата, заемал тази позиция през периода 1944-48 г. В библиографията, изработена от специалистите на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, може да се види, че Трайчо Костов е превел след­ни­те заглавия: “Величествени и страшни явления в природата (популярно на­уч­но обяснение)” на проф. Валериан В. Лункевич; първи том на “Двамата капи­та­ни” от Вениамин Каверин; “Зеленият вулкан” от Джим Фелан; “Наследстве­ност­та” от П. Ф. Рокицки; “Педагогическа поема” от Антон С. Макаренко . Последвалото запознаване девизо с преводи

Писма до Димитров - втора част

Изображение
V. Започвайки примерно от 9–11-годишна възраст, човек търси за себе си подходящ герой. Всяко време си има свой детски герой и свой герой в юношеството – образец за знание, доблест, находчивост, сила. В миналото повечето деца намираха такива герои в романите за рицарите или в повестите за суровите и благородни индианци. Но помислете си какво би почувствал 12-годишният ученик, ако в неговия град пристигне Последният мохикан 1. или Ричард Лъвското сърце 2.? За съжаление подобни сюрпризи никога не са се случвали. Всичките детски герои в края на краищата са се оказвали или покойници или измислица на белетристите. Но ние живеем в изключително време. Нашето дете може да се срещне със своите герои лице в лице. Ако това не е полярникът капитан Хатерас 3., ще са летците, спасили челюскинци 4; ако това не е Стършел от романа на Войнич 5., ще бъде революционерът Георги Димитров. Много месеци децата следяха великолепния двубой на Георги Димитров с фашистките съдии. И накрая техният геро

Писма до Димитров - първа част

Изображение
I. Най-често в редакцията изпращат писма англичани. Те са истински майстори в епистоларния жанр. Във всеки брой на многоколонния , калейдоскапичния, невъзмутимия, известния от векове вестник „Таймс“ вие можете да намерите цяла страница, изпълнена с най-неочаквани разнообразни мисли и чувства на читателите. Викарият на някаква си Кауфордска църква съобщава на редактора за своя сполучлив опит при отглеждането на зюмбюли или йерусалимски артишок. Полковник от запаса напомня за забравената 175-а годишнина на ловния клуб, чийто член той е вече от 47 години. Някоя си мис от Йоркшир обръща внимание на съдбата на племето Ням-Ням, незнаещо досега истинската вяря. А някоя си лейди от Ланкашир препоръчва на всички читателки да не пият на гладен стомах кафе. Всички тези писма от първата до последната дума са съставени по строга форма, започвайки от любезното обръщение към редактора и завършвайки с гордото наимевование на имението, замъка или дома, откъдето е изпратено писмото. В последно

С Че в сърцето

Изображение
Алберто Гранадо и Ернесто Гевара по време на мотоциклетната обиколка на Южна Америка през 1952. Поизправя се някакъв спомен попътен, уморен да ме следва безимен и смътен и да бъде забравян в крайпътни дървета. Тъй далече отивам, че брънка по брънка моят спомен се къса и умира в несрета. Аз съм същият скитник по други полета - спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка. Този поглед железен, зареян високо, от омайния плащ бикоборски помамен, отклони към покруса стремежа ми пламен и превърна ме в нова отправна посока. Не поисках да видя как с моята орис разпорежда се розов един бикоборец и подлъгва ме с груба десница жестока. Ернесто Че Гевара, Мексико 1954-57 г. превод Н. Инджов Здравей и сбогом в Ла Игера Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което

Три женски истории

Изображение
Разкази от Марта Радева, Ружа Велчева и Десислава Стоянова Текстилки, худ. Катя Костова, суха игла Марта Радева - Човекът от последния вагон - Ти още ли си тука? Мърдаш ли, или да те заритам? Напетият мъж в тъмносиньо яке, с червена железничарска вратовръзка, крещеше през отворената врата на последното купе в последния вагон. Оставаха пет минути до тръгването на влака, русокосата кондукторка току-що беше обещала да ми напише билет, без да ме глоби. Все едно съм се качила от спирка Варна, където касата не работи. Затова и отминах предпазливо напред. Но когато се отпуснах на меката синя седалка през няколко купета, си спомних, че пътем мярнах патерици отзад. И ноздрите ми се присвиха импулсивно, като си спомних острата миризма на отдавна непрано бельо, евтин алкохол и долнопробен тютюн. „Какво пък, казах си, го́ни го, не го убива”. Бях още под впечатлението на отличения в Кан румънски филм „Аферим”, който сама бях гледала в празния киносалон. Свърши десет минути преди влака,