Червеният ездач

Рисунка: Илия Бешков, "1923" УДАВНИЦИ 1 Зад тъмните върби умира златен ден, приижда вечерта на милващи вълни. Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен и звездния звънар за мирен сън звъни. Закотвения шлеп пак тук ли ще седи — покрит със воден мъх и черен лепкав клей? О, сякаш чер ковчег над тъмните води за сетен упокой приспивно ни люлей! Със вързани ръце и тая вечер пак ний гледаме в копнеж към светналия град. И чакаме, дали от стихналия бряг невидими уста не ще ни позоват… А тихата река разтваря цветна длан и приказно блестят подводни широти — о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан кат падаща звезда натам ще полети? 2 Своя нежнорозов цвят утрото разтваря и над мокрий бряг димят бели, бели пари. Спрете, майки, своя бяг в тая утрин плаха: в син под воден полумрак кротко те заспаха. А русалките, отвред с таен знак събрани, угасиха с бистър лед жежките им рани. Наредиха ги с треви, със свещици плахи и ранените глави с воден крем венчаха...

В минути на погром или победа, на размисъл, на грижа, на беда душата на Разцветников ни гледа с очите на магическа звезда. Матей Шопкин Безсмъртни Още димят незагаснали клади, ножът все още е остър и стръвен — още над мъртвите степи припадат дни на безумства и нощи на кърви. Но — обгорени със въглен и пламък, пили възторзи и черна невера, ние отново издигаме рамо и градовете отново треперат. Мишците ни са твърди и здрави, плещите — камък и черна земя са! Ний сме безсмъртните мургави мравки, ний сме милярдната жилава маса! Ний ще преминем могъщи и горди през трапища и гробове безкръстни — и, разрушили железните порти, ний забранения плод ще откъснем! Не виждам разум Не виждам разум в тоя свят. Не знам защо си ме изпратил, не знам кому дойдох да кажа как теменугите ухаят и твоето небе синей. И тъй е тъмна твойта воля, и тъй с десница ти отнемаш това, що дал си ми с левица, че в тая безпределна вечер аз мълком спирам и се питам: не си ...