Червеният ездач

Крум Кюлявков Послушах дявола Веднъж такъв ми падна случай - сам дявола да ми е гост. Нали съм млад, нали съм прост, поисках аз (тоест помолих) той на акъл да ме научи. - Какво ли ще те уча? - казва. - Едно помни! Бъди смирен. Не бивай нивга разярен. Не ритай срещу ръжен - даже втелясвай се и се прозявай. Директор видиш ли - стани. Милионер - ръка целувай. Пред мъдрите пък не мъдрувай, на глупавите ум не давай и с всичките се съгласявай. Тоз каже - да. Ти: да, да, да! А онзи отсече ли: не - ти подир него: не, не, не! Бъди от принципи свободен и плюй на всяка свобода. За лев направиш комплимент - за двеста лева ставаш годен. Послушах дявола и на - сега съм в нашата страна аз най-щастливият човек. И всичко ми върви - да, да - като по вода. Крум Кюлявков, 1941 г.

Сняг вали Сняг вали. Над квартал панелен с улици тъй криви, с бяла пелена покри мръсна кал и локвите смрадливи. Създаде илюзорна чистота, сякаш да забравим нищетата, но кажи ми – може ли снега да покрие що е във душата? Че разядени са нашите сърца кат тръбите на парното и ВиК-то и мислите ни мътни из снега пъплят със торбичка във ръката. А снегът за някои носи глад. Глад и студ. И цъфнали обуща. И снегът дори дели на беден и богат, казват: „Хване ли те студ не пуща“. Падай сняг. В бетонния квартал, скрий мизерия, и злоба, и боклуци, направи света за малко чист и бял. Камък твърд. Покрит с памуци. Милен Маринов ноември 2017 г.

За дедите ми и за мене Безимен и безславен е родът ми, но кръвта ми е чиста, червена. Свинари и овчари — дедите ми са се спуснали от планините да търсят хляб към дунавското поле, но страхът им от изедниците бил по-голям от глада — възпрял ги в непреходните гори на последните предбалкански хълмове и баири — по-далеч от бейовете и чорбаджиите, по-близо до жълъдите и дивите къпини. Изтребили те пънищата, изровили дупки в земята, затрупали ги с коренища и пръти, задимили огнища… Най-прости езичници — те хлопали ръжени и маши срещу мишки и плъхове, срещу змии и гущери, колели курбани по оброчищата, дано омилостивят змейовете и сприите. Увити в смърдящи кожи, те не знаели молитвата, с която се измолва хляб от небето, затова то им носело само гръмове, градушки и пороища, жеги, суша и мор. Земята майчица, гората закрилница, косматите ръце, клепаната логика, обкованият кривак са били едничките им надежди. С прогнили ризи вместо ризници, с калпаци рошави вместо шлемове, с ковани криваци

Ние комунистите... Ние, комунистите, обичаме живота. И поради това, желаейки да прокараме път за живот действително свободен, пълен и радостен, без да се замисляме, жертваме себе си, защото животът на колене, животът в окови, в робия, раболепие – това даже не е живот, а недостойно за човека вегетиране. Ние, комунистите, обичаме човека и поради това, без да се колебаем, се отказваме от своите собствени тясно лични интереси в името на това, че свободният, здрав, радостен човек най-после ще получи достойно място под слънцето. Ние, комунистите, обичаме свободата. И поради това, без да се замисляме нито минута, се подчиняваме на най-строгата дисциплина на армията на другаря Ленин, за да постигнем свобода за цялото човечество. Ние, комунистите, обичаме творческия труд, творческото бъдеще на човечеството, и поради това, без да се колебаем, разрушаваме онова и само онова, което препречва пътя на великите творчески сили на човека. Ние, комунистите, обичаме мира и поради

В годините на славна порнокрация... В годините на славна порнокрация България забогатя, нали? - С отрови разни, с болести, с простаци, с измамници, с продажници добри... Богати сме - на бедност, на омраза, на смъртност, емигранти, нищета... Напред сме - по престъпност безнаказана. И все напред ни води глупостта... Марин Тачков 9 ноември 2017 г.

Всяка минута, всяка случайно отронена дума или поглед, всяка дълбока или шеговита мисъл, всяко незабележимо движение на човешкото сърце, също както и летящият пух от топола или отблясъкът на звезда в някоя локвичка нощем - всичко това са зрънца златен прах. Ние, писателите, ги събираме с десетилетия, тези милиони прашинки, събираме ги незабелязано за самите нас, превръщаме ги в сплав и после изковаваме от тази сплав своята "златна роза" - повест, роман или поема. Златната роза на Шамет! Тя ми се струва отчасти като първообраз на нашата творческа дейност. Странно, че никой не си е дал труд да проследи как от тези скъпоценни прашинки се ражда живият поток на литературата. Но както златната роза на стария боклукчия е била предназначена за щастието на Сузана, тъй и нашето творчество е предназначено, за да може красотата на земята, призивът към борба за щастие, радост и свобода, широтата на човешкото сърце и силата на разума да победят мрака и да заблестят като незалязващ

ИЗКУСТВОТО В БИТКА С ФАШИЗМА Търсете, търсете врага... Търсете, търсете врага само не и в своите редици пребийте, разбийте носа на негъра и на сириеца. Врагът е пред вашите порти, врагът облечен е в дрипи, езикът ви не говори той, обаче за помощи пита. Иде зима- ще зинат за хляб, вашите родители гладни, и вместо и вместо на тях, ще дадат на имигрантите гадни. Бийте ги, те са страшни на вид, Хитлер и Сталин посока ви дават. И прегърнати с Абдул Хамид в София те управляват. Върнете се после по вас, събуйте своите кубинки, поспете, че после, след час, ще работите за жълти стотинки. Ще работите на някой строеж на Доган, Сергей или Бойко и виновни за всичкия гнет ще ви бъдат другите. Споко. Виктор Новалис

Работодателката Ниската, дебела жена се изтърколи до отворената врата на магазина за дрехи. Малките й хитри очички, скрити в гънки сланина, зашариха подозрително. Широките й ноздри, легнали хоризонтално на дебелия й нос задушиха въздуха да усетят някаква измама. От устата й, в която проблясваха златни зъби, се разнесе зловоние , придружено с шумно пъхтене. – Како става? – вместо поздрав изгрухтя жената. Момичето младо, неопитно, притеснено скочи от стола, на който току-що беше поседнало и с любезна усмивка посрещна шефката си. – Всичко е наред госпожо, днес имаме доста клиенти и продажби. – Я дай да видим убуротъ, бързу! Како!? Само 580 лева, а? Я виж куе времи ие! Май,май шъ развалим калимерата! Ни става то тъй, ами за наемъ, амчи за твойта заплата и ти шъ искаш, нъл тъй. Как я мислиш ти тая? И що стуиш зад буроту (бюрото), нъл ти казах устрани дъ стуиш. – и ядосаната собственица удари с ръка по щанда, а отблясъците от златните й пръстени заиграха на слънцето. – Ей сига тря

Два месеца след японската бомбардировка над Пърл-Харбър, президента на САЩ Франклин Рузвелт подписва указ №9066, в който се нарежда, всички около 120 000 американци от японски произход, живеещи по западното крайбрежие на САЩ, повечето от които са и американски граждани, да бъдат принудително преселени в 10 концлагери, разположени по цялата територия на САЩ. Затварянето на американците от японски произход в концентрационни лагери по време на Втората световна война е едно от най-значимите нарушения на човешките права в американската история. Дори през тези години, против политиката на насилствено преселване се противопоставят някой американци, в това число известния фотограф Ансел Адамс, който през лятото на 1943 година е направил първото си посещение в лагера Манзанар в планината Сиера-Невада. Поканен от старейшините, Адамс е заснел документално условията за живот на обитателите на лагера. Виждаме на тях, облечена в най-красивите си дрехи, седем годишната Мей Янаги със своята брем

ПАБЛО ПИКАСО В ОЧИТЕ НА СВОИТЕ ЗНАМЕНИТИ СЪВРЕМЕННИЦИ. Автопортрет с палитра, 1906 г. Никога художник не е бил приживе така прочут, както Пикасо. Тайната на неговата слава е във вечната му младост, в постоянното обновление, защото този седемдесетгодишен човек може да се смята днес за най-младия художник на своето време. Започнало преди близо шестдесет години неговото творчество все още продължава да изненадва, да възмущава и за щастие да буди възторг. „Най-важното в тези времена на духовна нищета – цитирам Пикасо – е да създаваш възторг. Колко хора са прочели Омир? При все това всички говорят за него. Така е възникнал суеверният култ към Омир. Такова суеверие предизвиква скъпоценна възбуда. А именно от възторг се нуждаем най-много и ние, и младите.“ Очите на Пикасо подмладяват очите, които той привлича с творбите си. Пикасо знае, че човекът, който върви напред, открива на всяка стъпка нов хоризонт, знае, че не съществува младост без движение, в застой, без жар, без уверен

Писателят Писателят трябва да даде име на дома, който всички строят. А също и на отделните помещения. Болничната стая той е длъжен да назове „тъжната стая“, мансардата — „ветровитата стая“, а приземието — „мрачната стая“. Той не бива да нарича приземието „красивата стая“.  Отнемат ли му възможността да пише, писателят трябва да заскърца със зъби от мъка. Тогава не му остава друго, освен да се опита с дръжката на лъжицата да издраска своите слова върху стената. Както в затвора, в тази проклета дупка! Не стори ли това, значи не е достоен за името, което носи. И трябва да бъде зачислен към уличните метачи.  Когато в друг дом зачетат неговите писания, хората трябва да си рекат: „Аха, ето как живеят там, в онзи дом!“ Няма значение дали пише с главни или обикновени букви. Но той е длъжен да пише четливо.  Писателят трябва да обитава мансардата. Изгледът, който се открива оттам, е грандиозен. Грандиозен значи красив и страшен едновременно. Там, в мансардата, е самотно. Там е най-

Балета „Чиполио“ е създаден по повестта за деца „Приключенията на Лукчо“ (Приключенията на Чиполино) от италианския писател Джани Родари. Музиката е на композитора Карен Хачатурян, племенник на известния композитор и автор на балета „Спартак“ – Арам Хачатурян. Балета за първи път е изпълнен в Киевският академичен театър за опера и балет през 1976 година.  Повестта “Приключенията на Лукчо“ е достъпна в Моята библиотека . Балета „Чиполино“ е в изпълнение на Магнитогорският театър за опера и балет. Либрето на балета: Първо действие : Слънчев италиански град. Пазарния площад. Жителите на вълшебното градче на плодовете и зеленчуците радостно танцуват. Сред тях се появява и Чиполино. Веселбата продължава до появата на Домата, който се опитва да опази обществения ред. Изведнъж целия площад притихва, появява се принц Лимон със своята свита и прочита нов указ. Народа протестира, а Чиполино замислен за тази несправедливост, настъпва принца по крака Принц Лимон силно крещи, а бащата

ЗОРАТА НА ОКТОМВРИ 1917 - български поети за Октомврийската революция. Барабанчик, А. Мазитов Октомври Удавихме те                   в купища                                     доклади, а ти премина                  през куршуми,                                     барикади, горя                  в пожари                                     и на клади!... Шаблонно                  те обсипвахме                                     с “велик” и твоя                  всеотдаен,                                     смел, войник, насочил                  срещу царизма                                     дързък щик! Паметта ни връща                  образи,                                     картини..., документи                  от повратните                                     години, плаката                  на тараба,                                     сред руини, десница                  вдигната                                     в рубашка- ра

ИЗКУСТВОТО В БИТКА С ФАШИЗМА „Война и трупове“, Джон Хартфилд, 1932 г. История на заболяването „Повечето уелсци са безполезни, втора категория, докторе.“ Не знаеше, че аз съм уелсец. После взе да хвали архитектите на немските лагери на смъртта — не знаеше, че съм евреин. Нарече либералите „бели негри“ и продължи да сипе хули. Като опипвах черния му дроб, усетих мекия дроб на Гьоринг, когато вдигнах стетоскопа, чух да бие сърцето на Химлер, като разчитах енцефалограмата му, помислих си: „Sieg heil, mein Fürer.“ В аптечката на клиниката — червени плодове от брей, бучиниш, кучешко грозде, мухоморка… И все пак му предписах тъй, сякаш ми е брат. По-късно през нощта май съм заспал върху ръката си: за миг изгуби умелост мойта дясна длан. Дани Абс Дани Абс, изтъкнат поет, романист и редактор, е може би най-бележитият жив писател в Уелс. Романът му „Пепел върху ръкава на един млад човек“, описващ историята на неговото еврейско детство в Кардиф докато

худ. Георг Грос Хора От нищо не изпитвам такова отвращение, както от вас, приятели хора, с вашите скъпи деца и любими семейства - вие, които изпълвате банки, учреждения и кантори. Когато ви гледам ухилени или навъсени, с очила, с вратовръзки, неразделно свързани с модата, виждам в очите ви зъби, капани и въдици, виждам в душата ви вашето сляпо нищожество. И ме е срам от небето, тъй необятно, от свободните птици, които летят в висините, от росата, която сутрин блести по тревата, и от моето куче, което ме гледа усмихнато. Де да бягам, за да запазя душата си? Гонят ме вашите погледи, вашите мисли, вашата подла култура и цивилизация - вие, свръхчовеци и свръххищници. Искам да срещна откровени човешки очи. Искам да видя копнеж и дълбоко разбиране. Искам да стисна груби, но честни ръце, та поне себе си да не презирам. Алексанвър Геров 1940 г. худ. Георг Грос Мир А ако бъде мир и цялата земя, потресена от кървите, най-после си отдъхне, тогава ние, младите, ще бъдем най-щаст

БОЛИВИЙСКА БАЛАДА ЗА ЧЕ ГЕВАРА Тогава убийците отнесоха главата му на ЦРУ. Ръцете – приятели спасиха в Куба. Предателите – тялото осакатено закопаха в земята черна на Боливия... Единствена душата му, освободена от тленните окови на плътта, с кондорите се рее и сега във вечното небе над Андите... Ружа Велчева СИН И ГЕРОЙ НА АМЕРИКА 1. Под името “Америка” европеецът обикновено разбира Съединените американски щати - държава едва на двеста години, чието единно национално съзнание е силно угнетено от поразително социално разслоение, от разрушителни расови сблъсъци. Заварените на тази земя индиански племена бяха подложени на геноцид, който практически продължава все още чрез насилственото отделяне на червенокожите хора от универсалния прогрес, чрез изолацията им в резервати подобно на редки видове фауна. Докараните някога като роби африканци все още в безброй трагични ситуации чувстват черната си кожа като черна участ на човека през двадесети век. Милиони