Червеният ездач

БОЛИВИЙСКА БАЛАДА ЗА ЧЕ ГЕВАРА Тогава убийците отнесоха главата му на ЦРУ. Ръцете – приятели спасиха в Куба. Предателите – тялото осакатено закопаха в земята черна на Боливия... Единствена душата му, освободена от тленните окови на плътта, с кондорите се рее и сега във вечното небе над Андите... Ружа Велчева СИН И ГЕРОЙ НА АМЕРИКА 1. Под името “Америка” европеецът обикновено разбира Съединените американски щати - държава едва на двеста години, чието единно национално съзнание е силно угнетено от поразително социално разслоение, от разрушителни расови сблъсъци. Заварените на тази земя индиански племена бяха подложени на геноцид, който практически продължава все още чрез насилственото отделяне на червенокожите хора от универсалния прогрес, чрез изолацията им в резервати подобно на редки видове фауна. Докараните някога като роби африканци все още в безброй трагични ситуации чувстват черната си кожа като черна участ на човека през двадесети век. Милиони...

Знам само, че ръцете на поета действително се идентифицират с гибел, защото поначало поетът, който и да е той, не умира, поетът загива. Загива като войвода; във фронтови окопи; в индустриални пещи; от туберкулоза; от изгнание; в тунел на военно стрелбище; в самотата на хотелска стая; в нелепа автомобилна катастрофа; в съчетанието на инфаркт и инсулт; в грохота на славата. И в мълчанието, което никой не знае дали е от горест, дали е от гордост… Никола Инджов Знам! Знам! Последното стихотворение на Че Гевара. Знам! Знам! Ако си ида оттук, ще ме погълне река. Такава е съдбата ми: "днес ще умра". Но не, силата на волята е способна на всичко. Съгласен съм, има препятствия. Не искам да си отивам. Ако трябва да умра, ще стане тук, в пещерата. Куршумите - какво могат да ми сторят те, ако съдбата ми е да се удавя, но аз ще превъзмогна съдбата си. Съдбата може да се сравни със силата на волята. Да умреш, но надупчен от куршуми, разкъсан на парчета от щикове, ...

Алберто Гранадо и Ернесто Гевара по време на мотоциклетната обиколка на Южна Америка през 1952. Поизправя се някакъв спомен попътен, уморен да ме следва безимен и смътен и да бъде забравян в крайпътни дървета. Тъй далече отивам, че брънка по брънка моят спомен се къса и умира в несрета. Аз съм същият скитник по други полета - спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка. Този поглед железен, зареян високо, от омайния плащ бикоборски помамен, отклони към покруса стремежа ми пламен и превърна ме в нова отправна посока. Не поисках да видя как с моята орис разпорежда се розов един бикоборец и подлъгва ме с груба десница жестока. Ернесто Че Гевара, Мексико 1954-57 г. превод Н. Инджов Здравей и сбогом в Ла Игера Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което...