Червеният ездач

Пабло Пикасо, „Дете с гълъб“ ТОЛКОВА ПО-ЗЛЕ ЗА МЕНЕ Както сърцето се разкъсва при раздяла Така газът гризу ще избухне в Париж С дългия шум на счупен луксозен предмет Децата ще гледат последния полет на бордела избухнал като граната после ще почнат да играят на революционна и философска дама където НЕБЕ ще означава ЧЕРВЕНО ЗНАМЕ а ЗЕМЯ – земя сякаш всичко си е наред  Децата няма да разбират нито дума от езика на който питате сега за пътя си някой минувач „Господин“ ще ги кара да примират от смях  а Третото Лице този мит на прислужници които се явяват при звъна на господаря ще учудва паметта колкото електрическите автомобили Ще си спомнят децата за днешния свят само по цветните литографии с ловджийски сцени където се вижда как дами в синьо и розово се възхищават от убитата лисица която виконтът размахва  и убития елен в краката на слуги на пазара на улица Радост  Както сърцето се разкъсва при раздяла без оглед на любовта на плодовете и цветята така и Революцията ще тег...

На барикадите! „Парижките пролетарии сред пораженията и предателството на господстващите класи разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат ръководството на обществените работи в собствените си ръце... Те разбраха, че техен върховен дълг и тяхно абсолютно право е да станат господари на собствената си съдба и да вземат в свои ръце правителствената власт. “ Из манифест на Централният комитет на Националната гвардия от 18 март 1871 г. ...Диаметралната противоположност на Империята беше Комуната. Лозунгът „социална република”, с който парижкият пролетариат приветства Февруарската революция, изразяваше само неопределения стремеж към такава република, която да премахне не само монархическата форма на класовото господство, но и самото класово господство. Комуната беше именно определената форма на тази република.  Париж, центърът и резиденцията на старата правителствена власт и същевременно обществената опора на френската работническа к...

Пабло Пикасо, „Гълъбът на мира“. Свобода По ученическите ми тетрадки по моя чин и по дърветата по пясъците по снега написвам твойто име По всички страници прочетени по всички бели страници по камък кръв хартия или пепел написвам твойто име По позлатените картинки по гербовете на бойците по кралската корона написвам твойто име По джунглата по мъртвата пустиня по птичите гнезда по теменугите по ехото от детството ми написвам твойто име По чудотворствата на нощите по хляба бял на дните по неразделните сезони написвам твойто име По късчетата от лазур по блатото мухлясал лъч по езерото месец жив написвам твойто име По нивите по хоризонта по птичите крила по воденицата на сенките написвам твойто име По всеки полъх на зората по корабите по морето по планината полудяла написвам твойто име По пяната на облаците по потните струи на бурята по гъстия досаден дъжд написвам твойто име По формите преливащи в отблясъци по багрите превърнати в к...

Йожен Дьолакроа, Свободата води народа, 1830г. Лудите Като калаени войници стари в редици подравнени се редим; ако пред строя някой изпревари, „Хванете лудия!“ — във хор крещим. Едничката награда за такива е глад, преследване и смърт на скот или след време статуя красива за чест на целия човешки род. А колко често някоя идея като девица чака свой жених! Глупците все безумство виждат в нея, „Почакай!“ — казва й мъдрецът тих. Но среща я един от тези луди, които вярват в бъдния възход, и млад живот в утробата й буди, за нас, за целия човешки род. Видях пред мене Сен-Симон, пророка, богат отпърво, после — задлъжнял, зает да отстрани докрай порока, да промени докрай живота цял. Увлечен от започнатото дело, уверен беше той, че сочи брод, по който към успех ще тръгне смело след време целият човешки род. И Фурие ни казва: „Тръгвай вече, народе, и не стой презрян в калта! Труди се във фаланги; надалече сияе и очаква те целта. След толкова нещастия земята се свързва с грейналия небосвод —...

„Аз винаги съм бил чувствителен към красотата на света, а не към насилието и чудовищата. Да откривам поезия и ритми във визьора все още е удоволствие за мен. Не съжалявам, че моите снимки разкриват страстите на много каузи. Животът би бил толкова тъжен, ако не мечтаехме за промяна!“ Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Поход за мир във Виетнам, Вашингтон, 1967г., Марк Рибу Марк Рибу е считан за патриарх на френската фотография. Действително, този фотограф без всякакво преувеличение, е майстор от световен мащаб. Роден е в Лион през 1923 година. През близо 60 годишната си кариера посещава множество страни по света и отразява по незабравим начин обществените проблеми на втората половина на 20 век. Париж, май 1968г., Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Париж, май 1968г.,  Марк Рибу Марк Рибу е известен със своите фоторепортажи от различни политически сблъсъци. Фотосериите за културната революция в Китай и войната...

Жан Жорес По случай 25 години от смъртта му На 31 юлий 1914 година в една тревожно задушна вечер злодейската ръка на един луд простреля сред Париж пламения трибун, големия социалист и борец за мир Жан Жорес. Жан Жорес бе убит в онова трагично лято, когато голямата война бе пламнала така шеметно, че в няколко само дни запали цяла Европа. Неговата смърт беше удар срещу цялото човечество, (което трябваше да напусне плуга и фабриката и с реките невинна кръв да удави всичко хубаво и велико, което беше създало с цената на непосилен труд, воля, ум и време). Да, Жорес бе убит за нещастие на френския народ и на целия останал свят. Паметник на Жан Жорес в Кармо Малцина са ония, чието творчество и идеи бележат пътя на съвършеното единство; в живота на които силата на идеите блести с несравнима дълбочина и чар; за които идеалът по социлна справедливост и свободно човечество не е голословие на кандидат-депутат, да речем, а честен дълг на честен гражданин. Да избегнем мизери...

„Сеяч“, Франсоа Миле, 1851 г. Но какво значение имаше всичко това! Стените можеха да горят, земята никой не можеше да изгори. Винаги земята, хранилницата, ще бъде тук, ще изхранва тия, които ще я засяват. Тя притежаваше пространството и времето, тя все пак даваше жито и бе в очакване, докато се научат да я накарат да дава повече. Всичко приличаше на тези революционни истории, на тия политически сътресения, които предвещаваха. Земята, казваха, щяла да мине в други ръце, реколтата на оттатъшната страна щяла да дойде да смаже нашата, щяло да има само къпини в нашите ниви. А после? Нима може да се хвърля вина върху земята? Въпреки това тя ще принадлежи на някого, който ще бъде принуден да я обработва, за да не умре от глад. Ако в продължение на години по нея растат само бурени, тя ще си отпочине, тя отново ще стане млада и плодовита. Земята не влиза в нашите раздори, раздори на побеснели насекоми, ние не сме нищо повече от мравки за нея, великата работлива земя, вечно на своя пост...

Цирк на панаир, Пабло Пикасо, 1922 г. Изписана страница Две и две четири, четири и четири осем осем и осем шестнайсет… Повторете! - казва учителят, Две и две четири, четири и четири осем, осем и осем шестнайсет. Ала ето, че птицата-лира долита, по небето прелита и детето я гледа, детето я слуша, детето я вика: Избави ме, с мен поиграй, птицо красива! Птицата слиза тогава и със детето играе. Две и две четири… Повторете! - казва учителят, а детето играе, с него играе прекрасната птица… Четири и четири осем осем и осем шестнайсет, колко правят шестнайсет и шестнайсет? Не се знае, навярно нищо не правят те и преди всичко не са трийсет и две. Изглежда така е и те си отиват. И детето скрива птицата красива отдолу под чина си и всички дечица чуват песента й, те всичките слушат музиката й звънлива и осем и осем си отиват, и четири и четири, и две и две на свой ред също се скриват, и едно и едно не са ни едно, нито две, едно по едно изчезват и ...

Винсент Ван Гог, рисунка в писмо до брат му, 1881 г. Слънцето изгряваше тържествено на хоризонта, настъпваше весело пробуждане в цялото поле. Златен поток струеше от изток към запад над огромната равнина. Тази живителна топлина растеше и се разстилаше като тръпка на младостта, сред която трептяха въздишките на земята, песните на птиците, всичките шумове на водите и горите. Хубаво беше да се живее, старият свят искаше да живее о ще една пролет. И обзет от тази надежда, Етиен забави хода си, зареял поглед надясно и наляво — в тази веселост на пролетта. Той мислеше за себе си, чувстваше се силен, възмъжал от суровия опит в дъното на мината. Неговото обучение беше завършено, той заминаваше, въоръжен като съзнателен войник на революцията, обявил война на обществото такова, каквото го виждаше, и такова, каквото го осъждаше. Радостта, че отива при Плюшар, че ще бъде влиятелен водач като Плюшар, му нашепваше речи, чиито фрази подреждаше. Мечтаеше да разшири програмата си — буржоазната...

Погребение в Орнан, Гюстав Курбе, 1850 г. В нашето общество, излято по калъпа на Наполион, си длъжен да приемеш без възражение посочения ти полк, военния устав и дисциплината. Подобно на войниците, и живописците си имат свой казарми и генералите им се наричат академици. Дезертьора Курбе иска да рисува по своему, да рисува това, което вижда, да рисува живи хора, а не мъртъвци. И ето че той стига неизбежно до затвора, до изгнанието, до невзрачен край далеч от родината. Автопортрет, Гюстав Курбе, 1871-2 г. Изстрелите с пистолет срещу традицията, дори когато дръжката на пистолета е четка за живопис, смущават спокойствието или раболепието на мазачите на картини, на подмазвачите пред министри. Това гневи и независимите (художници), които - достойни пред хората - са малодушни  пред лицето на теориите. Ако Дьолакроа беше жив, би ли спасил Курбе от разстрел, ако Курбе с шумния си смях би го закачил за изписания потон на Лувър, за фреските в "Сен Сюлпис" и за "Влизане...

Сеяч Винсент ван Гог, 1888 г. "Художник на трудовите хора" - това определение за Ван Гог не се среща в каталози на изложби или биографии, фактите от живота на художника, кореспонденцията и неговите произведения обаче го правят напълно справедливо. Буржоазното изкуствознание в стремежа си да служи на господстващата класа пуска гъста мъгла от заблуда и забрава над човечното и реалистично творчество. Създаденото от Ван Гог с право може да се счита за важно звено в преосмислянето на демократичното изкуство на 19 век чрез нови изразни средства и форми към победния му разцвет в 20 век. Дрямка по пладне. Винсент ван Гог 1889 г. Миньорски жени, носещи въглища. Винсент ван Гог, април 1881г. Художника рисува тази картина в Етен, след завръщането си от Брюксел. Градчето е център на миньорски район. Ван Гог живее изключително бедно, загърбил е църковната кариера и тръгва по пътя на творец. Поле с цветя. Винсент ван Гог, 1883г. Художника работи ус...