Червеният ездач

Аз знам, ще дойдат други времена! Аз знам, ще дойдат други времена, България ще бъде пак Велика. Ще вее пак победни знамена, ще се изправи – горда, яснолика. Аз знам, ще дойдат Златни времена, духът ни помни векове такива, сред вражески народи, племена, възраждаща се – силна, жива. Сам Бог дари ни този райски кът, а Аспарух нарече го България. Държава на балкански кръстопът, бижу на континента – стария. Прегазваха я алчни врагове, и жива плът откъсваха от нея. Оплаквала е мъртви синове, свидни рожби в скута си люлее. Като Феникс чуден се възражда от пепелта на робства и несгоди. Блага, деца и песни ражда най-славният от всичките народи. Аз знам, ще дойдат светли времена за гордия народ на моята родина. Духът ни сее златни семена, в земята наша-приказна градина. Генка Богданова Аз вярвам в силата на българския дух Аз нося спомен за безкрайни степи, за слънце грейнало в лазурна вис, за зимни степни ветрове свирепи, топли юрти, с дъх ухаещ н...

Задушница Днес е най-студеният ноемврийски ден. От сутринта скитахме по градските улици с надеждата да събера малко кашони за продаване, за да купя поне хляб, но циганите и силният вятър не бяха оставили нищичко в контейнерите за смет. Поехме, гладни и премръзнали, с Топчо към гробището с надежда там да получим нещичко за ядене. Задушница е, днес всеки раздава храна за упокой на душите на мъртвите, надявах се някой ще подаде нещичко и на нас. Толкова много хора бяха дошли да почетат починалите си близки. Сякаш целият град се беше преселил на гробищата. Всяка жена носеше пълни торби с лакомства, каквито от три години не бях вкусвал – топли питки, колбаси или кебапчета, вафли, кифли, бонбони, варено жито със стафиди и орехи…Някога го обожавах, смесено с натрошени бисквити, канела и ванилия, поръсено с пудра захар, както го правеше баба ми. Можеше и с глътка вино или ракия да сгрея за „Бог да прости“ гърлото си. Толкова бях гладен! Втори ден нищичко не бях слагал в устата си. Празн...

Съвременни творци в социалния жанр Завръщане Самолетът, нетърпелив да се гмурне в лазурната синева на небето, плавно се отлепи от пистата, набра височина и остави зад себе си огромния чужд град, който погълна десет години от живота му. Десет кошмарно дълги, тягостно и тъжни години, изпълнени с тежък труд, унижения, тревоги, чувство на вина и непреодолима носталгия по България. Всяка нощ сънуваше родното си селце и старата им къща. Тревожеше се за болния си баща и малките си братя и за майка си. Остави я измъчена и състарена от бремето на цялата отговорност за голямото им семейство, легнала на плещите ѝ след аварията в мината, която остави без крака баща им и най-вече след нейното заминаване. Като прелетна птица, устремена към родния си кът след дълго отсъствие, самолетът уверено скъсяваше огромното разстояние между Канада и България. Предстоеше едно дълго и изморително пътуване, но душата ѝ, макар и неспокойна беше най-после щастлива. Скоро, много скоро щеше да се върне...

Разговор с мама Отдавна гроба ти не съм преляла, мамо. Не съм ти носила любимото ти цвете. При тебе идвам в мислите си само и там щастливи срещаме се двете. Целувам с обич топлите ти длани. Погледът ти ласкав ме прегръща. Забравям грижи и сърдечни рани, в спомените сладки се завръщам... Слънцето зад ореха се скрива. Връщаш се във къщи уморена. Аз те чакам , майчице, щастлива и към тебе тичам окрилена. Ти пристъпваш леко, босонога, гушваш ме в прегръдката си сладка. Забравила умора и тревога усмихваш се под бялата забрадка. Гръдта ти, майчице, на мед ухае, на ягоди и билки лековити. И никой като теб не знае с целувка да лекува болки скрити. Докосваш с устни челото ми бяло, галиш ме с ръцете уморени и аз усещам с цялото си тяло, как любовта ти лее се над мене. Не селската , отрудена жена - за мен ти беше святата Мадона. Сияеше над тебе светлина, ликът ти се превръщаше в икона. Сърцето ми превърна се във храм,...