Емил Зола – Земя
„Сеяч“, Франсоа Миле, 1851 г. Но какво значение имаше всичко това! Стените можеха да горят, земята никой не можеше да изгори. Винаги земята, хранилницата, ще бъде тук, ще изхранва тия, които ще я засяват. Тя притежаваше пространството и времето, тя все пак даваше жито и бе в очакване, докато се научат да я накарат да дава повече. Всичко приличаше на тези революционни истории, на тия политически сътресения, които предвещаваха. Земята, казваха, щяла да мине в други ръце, реколтата на оттатъшната страна щяла да дойде да смаже нашата, щяло да има само къпини в нашите ниви. А после? Нима може да се хвърля вина върху земята? Въпреки това тя ще принадлежи на някого, който ще бъде принуден да я обработва, за да не умре от глад. Ако в продължение на години по нея растат само бурени, тя ще си отпочине, тя отново ще стане млада и плодовита. Земята не влиза в нашите раздори, раздори на побеснели насекоми, ние не сме нищо повече от мравки за нея, великата работлива земя, вечно на своя пост...