Червеният ездач

Червеният ездач е потресен от наглото безочие на слугите на капитала и олигархията, каквито са ръководството и търпящите ги в БСП! Уважаема другарко Нинова, Аз написах, Вие ми отговорихте. Нека не си губим времето с истини и неистини в един традиционен спор, който тече в Партията още преди да сте встъпили в нейните редове. За да разсея доколкото мога натегнатата атмосфера, която повече или по-малко владее днес на „Позитано” и околността, позволете ми вместо някакъв съвършено излишен отговор да Ви разкажа една „хохма” – полско-украинска еврейска мъдра смешка, родена в малките градчета, наричани на полски „мястечко”, а на тамошния еврейски език – „щетъл”. В нея се крие отговорът ми. *** …И тъй, в ранната петъчна вечер, в очакване на свещения еврейски „шабат” – съботния ден на радостен мир и спокойствие, равинът си пиел традиционния чай със седемте най-мъдри старци, управляващи градчето. Внезапно в стаята се втурнал бакалинът Шмойле – потен и разтревожен. –Шабат шалом, ребе,

Вълкът и неговите жертви Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина: — Дай ми една паница вино! Кръчмаринът наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак: — Още една паница! — Защо пиеш толкова много? — попитал я старият кръчмарин. — Тежко ми е на душата — отвърнала овцата. — Какво има? — Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и изял баща ми — стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана. — Пий тогава, ще ти олекне — посъветвал кръчмаринът овцата. Дял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас. — Защо блееш? — попитала я козата. — Пияна съм. — Недей пи много, защото не е хубаво. — Как да не пия — отговорила овцата, — мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща. — Ами къде отиваш сега? — В гората. — Какво ще правиш там? — Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите да си направят тъпан.

Стихове на Федерико Гарсия Лорка и рисунки на неговия приятел Хосе Кабалеро. Портрет на Федерико Гарсия Лорка худ. Хосе Кабалеро Прощаване Умра ли, оставете балкона отворен! Момчето яде портокали. (От моя балкон аз го виждам.) Жътварят ожънва житата. (От моя балкон аз го чувам.) Умра ли, оставете балкона отворен. Рисунка, Хосе Кабалеро, 1971г. Балада за морската вода Далеч усмихва се морето. Зъби от пяна, устни от небе. - Какво продаваш, моме тъжна, с гърдите голи и злочести? - Продавам аз, сеньор, водата на морето. - Какво ми носиш, момко черен, примесено с кръвта ти буйна? - Сеньоре, нося аз водата на морето. - Кажи ми, сълзите солени отгде извират, мила мамо? - Аз плача със водата на морето. - Сърце, а тая нетърпима горчивина къде се ражда? - Безкрай горчива е водата на морето. Далеч усмихва се морето. Зъби от пяна, устни от небе. Плакат за пиесата "Ерма" худ. Хосе Кабалеро Викът Елипсата на един вик о

Досие 10 Мъжът, който ме е обичал най-много и най-безрезервно — а го нараних непростимо — понякога човек е роб на обстоятелства, по-силни от него, от чувствата му, от мечтите му. Когато се запознахме в края на лятото на 1985 година, той беше момче — мъж на 26 години, с мургаво индианско лице и гарваново-черна коса до раменете. Аз — жена на 39 години с един изпепеляващ развод зад гърба си, с две чудесни деца — син на 11 и дъщеря на 8 години и една тъничка стихосбирка, издадена от „Профиздат“ (три поетеси под един покрив) с благословията на Бачо Кольо Радев, тогава директор на издателството… Срещнахме се случайно, но вярвам, че през целия си живот съм пътувала към тази среща. Моя приятелка, учителка, ме покани на среща на нейни ученици с младежка група никарагуанци, бивши сандинистки бойци, а сега — работници във Велико Търново. Бях чела много за гражданската война в Никарагуа, познавах бегло поезията на Рубен Дарио, Че Гевара беше моят кумир, възхищавах се на Фидел, латино

Бригадири, Мирослав Моновски Гласът на миналото Сърцето ми се свива пред руините, напомнящи за двадесети век. Говорят те за дни отминали - човекът, във които бе Човек. Днес празните очи на сградите, порутените цехове и ферми припомнят устрема на младите, съграждали в по-друго време. Къде отлитна Вапцаровата вяра, че ще е животът много хубав? От четвърт век по-друга е България и хората съвсем са други... Вред кражби и лъжи, корупция, рушвети, през теб ще минат, ако с нещо пречиш... „Велик народ“, „култура и просвета“ са думи от предизборните речи... Заради договори, клаузи разграждахме във селото, в града... Разбира се, получихме аплаузи, загдето мачкахме на своя труд плода... ...Това разказват с болка руините и непрекъснато ме питат: „А станахте ли днес по-сити и станахте ли по-честити?“... Живодар Душков

  Ако търновската сбирка може да се нарече първа социалистическа конференция, в която социалистите скъсаха с всичко старо, със старите възгледи и тактики и се съвещаваха върху своите нови „нравствени задачи“ като социалисти, сбирката на Бузлуджа може да се нарече Първи учредителен социалистически конгрес, който даде първата конституция, първия организационен устав на българското социалистическо движение и определи характера и задачите му. Той всъщност не беше събрание от определено число делегати на всяка социалистическа дружина; в него участвуваха почти целите близки дружини. Той беше събрание,в което участвуваха не само известните тогава първи социалисти в България - Н. Габровски, Ев. Дабев, Т. Постомпиров, С. Мутафов, К. Бозвелиев, Ив. Кутев, но и повече от 20 души, групиращи се около тях работници, дребни занаятчии, учители и младежи, особено от Казанлък, Ст. Загора, Сливен, Търново, Габрово, Севлиево и Дряново. Така че сбирката на Бузлуджа имаше по състава си и по направеното