Зимни вечери – Христо Смирненски
![Изображение](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhsBLHzGTaBAFiQFgaXK7W477-KR38ffoYDeN3GGV307wWp2FcLu-YAtFFlAnqXXO76Rg5AjLrtrGuf9wrj1RxrVo0p3iL3A6GafK-tjEK0HOg17H6sMC17di-tB0rl2qmYvQZGGGNYZuA/s640/ZIMWE2-900x900.jpg)
Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи — мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете