Червеният ездач

Фотограф Петрос Коджабасис, Гърция. НУЛА - Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хммм, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке. Добре дошла при нас. - чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти. Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата ù и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега. Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина. "Страните на големите възможности" - така пишеш навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън родината. Н...

ПОЧЕТЕН ЗНАК НА „ЧЕРВЕНИЯТ ЕЗДАЧ“ – 2019 ГОДИНА За дебют в творческата инициатива „Съвременни творци в социалния жанр“ и във връзка със седмата годишнина на "Червеният ездач" се връчва на: Кольо Колев и Габриела Панова Честито! -------------- С почетен знак на „Червеният ездач“ до сега са удостоени: 2018 година: Колектив създал документалния филм „ДОНБАСКА ПРОЛЕТ“ – автор: Екатерина Митринова; оператор: Цветомир Гетов; сценарий: Александър Николов; монтаж: Стефан Петров; превод: Георги Станчев, субтитри: Даниела Пенкова – за творческа доблест. 2017 година: Електронно издание „Литературен свят“ – за принос към българската култура. Стоян Вълев (посмъртно) – за цялостно творчество. Ангел Чортов – за цялостно творчество 2016 година: Ружа Велчева за цялостно творчество в социалния жанр; Живодар Душков за статии, поетично творчество и преводи; Борис Борисов за поетично творчество и преводи; Генка Богданова за стихове посветени на Пеньо Пенев и преводи; Мирослав Моновски за графичен...

Доблестен гражданин Разказ В купето влязох пръв и веднага си избрах предпочитаното при пътуване място – в ъгъла, до прозореца, в посока на движението. Следващият пътник пък се настани в другия ъгъл, до вратата. Явно и той предпочиташе локомотивът да е пред него. Носеше малък сак. Постави го на багажника над себе си, а пакет, обвит във вестник, остави върху скута си и някак внимателно положи ръка върху повърхността му. Не можех да си отговоря какво точно придържа. Бързо реших, че е картина – формата поне наподобяваше рамка, а това, че не се реши да остави пакета без надзор, ме насочи да си мисля, че се опасява да не би да се счупи стъклото. В същото време изключих възможността да е купил картина. Нито в един магазин или в галерия не биха използвали подобна опаковка. Дори и художник от уважение към себе си и към труда си би намерил друга хартия, за да предпази творбата си при носенето й. Като се задоволих с отговор, че вероятната картина се пренася от едно място на друго и едва ли е ...

Законодателят и жалкото човече Във малка хубава страна живее нация една, не, не живее, тя умира, а политиците се чудят сили откъде намира да вегетира, че дори и тях да ги презира. Решили те тогаз, че може още този час с акцизи, данъци, налози народа пак да се извози. И укази, закони, изменения, решения и всякакви постановления, те сътворили със замах, но като другите… потънали във прах. Отново никой не ги спазвал, но право имащия пак намазвал от провинението малко на някакво човече жалко. Пръв авторът на тез закони без капка страх ги нарушил, а после в лъскави салони със босовете ял и пил. След туй милионите си преброил и сигурно в Швейцария ги срил. Със гордо вдигната глава, със поглед мрачен, разгневен, погледнал дребното човече жалко и строго го попитал: „Толкоз малко защо си внесъл в общата хазна, нали ти вчера си призна, че купил си си пак галоши- какъв народ и хора лоши!”- отсякъл гордия вития и със поклон пред благия светия прекръстил се ...

ВИРТУАЛЕН СВЯТ Виртуални игри, виртуални прегради, виртуални пари, виртуални награди… Междузвездни войни, без кръв и паради, без окопите бойни, с убийци спокойни!... Джадаи носят надежда! Успехът лесен изглежда! Свят на груби отрано деца, със студени техно-сърца, плод на виртуална любов – чужда на природния зов! Поуки, уроци от минало тук са ненужни, излишни!... Нищо, че реално е ставало с хора-в години предишни! „Разпни го!“, „Разпни я!“... Свят с виртуална агресия, виртуални пристрастия, трета смърт, сладки мечти... С нов живот – нов гейм започни!... ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК Безкраен път безспир отваря, обърнат минути ще повтаря! Дъха ни спира в изпитания, да спомним опит, знания!... Надежда яхва и без стреме за главното не стига време, след нас потоп – не ни и дреме!... Изтича пясъкът в една посока… Изстисква ни живота, сока... в сауна превръща го!... Пече!... Пот, кръвно, пулс бие учестено…, а равнодушен в топло и студено пясъкът лениво, равно си тече... ПОМНЕТЕ ПОЕТА     ...

Съвременни творци в социалния жанр – Кольо Колев Цикъл: Изповед на Оцелелия Мото "пестя си силите за да мога да работя работя за да мога да живея живея за да си пестя силите за да мога да работя за да живея да работя" Аз, Скота В търсене на Рая Тази улица няма ли край? Пряка по която да свием? Почти съм сигурен Раят, в близката пряка се крие. Но пряка-не виждам. Само направо... Тази улица е...стерилна- не родила пресечки, площади. Само направо... Направо...а в края- кръст(опът), по(д) който во век ще блуждаем. Не намерили Рая. Огледалото на Дявола Оскотял от бита, изтощен от тегоби безучастно следя как превръщам се в спомен. В колабирали мисли умът ми се спъва, докато някаква Истина, подобно на луда, раздира небето! И от сгърчени шепи купчинка пепел издухва в лицето ми. То моментално става на сиво. И в това огледало май...ми отива?! Уморените хора Маршируват край мен уморените хора. Какви божества? Образ? П...

Аз знам, ще дойдат други времена! Аз знам, ще дойдат други времена, България ще бъде пак Велика. Ще вее пак победни знамена, ще се изправи – горда, яснолика. Аз знам, ще дойдат Златни времена, духът ни помни векове такива, сред вражески народи, племена, възраждаща се – силна, жива. Сам Бог дари ни този райски кът, а Аспарух нарече го България. Държава на балкански кръстопът, бижу на континента – стария. Прегазваха я алчни врагове, и жива плът откъсваха от нея. Оплаквала е мъртви синове, свидни рожби в скута си люлее. Като Феникс чуден се възражда от пепелта на робства и несгоди. Блага, деца и песни ражда най-славният от всичките народи. Аз знам, ще дойдат светли времена за гордия народ на моята родина. Духът ни сее златни семена, в земята наша-приказна градина. Генка Богданова Аз вярвам в силата на българския дух Аз нося спомен за безкрайни степи, за слънце грейнало в лазурна вис, за зимни степни ветрове свирепи, топли юрти, с дъх ухаещ н...

Съвременни творци в социалния жанр. Първата заплата Борислав изчака майка си да измие чиниите от обяда и когато тя бършейки още мокрите си ръце в хавлиената кърпа седна до масата той с тих и неуверен глас започна:  – Мамо, дай ми още сто лева? Този разговор винаги му тежеше, но независимо от това го повтаряше всяка седмица. Добре, сине, но да знаеш, че татко ти ме предупреди да не ти давам повече пари. То не че са ми останали кой знае колко в спестовната книжка! И още ми нареди да ти кажа да си намериш работа и след един месец да му покажеш парите от първата си заплата. Борислав взе парите, но майката усети, че бащиното послание не стигна до съзнанието му.  След завършването на гимназията единственият син на Мария и Тодор не пожела да кандидатства и учи по-нагоре и вече цяла година живееше при родителите си на техни разноски. Седи по цял ден на стола пред компютъра и край него се чуват картечни откоси и грохоти на танкови вериги и снаряди от безкрайните ел...

Е П И Г Р А М И *** Животът е един на „жълтите павета”, а друг е там, където хлябът се пече… Във София ще дойдат от полето… Обратното е невъзможно ще речем… *** Събития значими, а медии мълчат... Защо ли те немеят? ... Събират се мухи в рояци всеки път, щом нещо... се жълтее... ***  „По мед и масло всичко е у нас!“ – това властта внушава час по час. ...На ровещия в кофите със смет кой казал би, че всичко му е в ред? СЪВРЕМЕННА Навсякъде в моята родина една и съща картинка: на всеки пост – приятел-роднина, а пък е всъщност... „калинка“. ОТЧЕТ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ Четем отчетите и казваме: „Прекрасно!“ (Дори на смъртноболния не му се мре!) ...Как жалко е, че нямаме си свой Некрасов да създаде „КОЙ всъщност в нас живей добре?“ НАБЛЮДЕНИЕ Политиците – „слугите на народа ни“, уж ни служат – честно, без предели, а накрая все за тях изгодата е. И остават с ръкавици бели... НЕ Е ЕДИН, УВИ! Който писка и се таралежи, и дори налита да се бие, тъ...

Фотограф Людмил Димитров Жарък летен ден. От онези, в които сякаш сърцето ти ще се запали и ще изгори. Дето навън след десет часа е рисково да се покажеш, излезеш, пазаруваш, та камо ли да продаваш на открито. Термометърът показва над четиридесет градуса на сянка. Продавачката в магазина за пластмасови изделия - кофи, корита, столове и други артикули бе сякаш в безтегловност. Главоболие още от сутринта не я пускаше. Сякаш главата и пулсираше ...Там... там...там... Нямаше климатик. Отвън ни навес , ни сянка от дръвче... Мараня – убийствена ! И мухи – нахални, брутални, кацаха по ръцете, краката. Тя ги удряше с палка за лев. Но те още по упорито, избегнали смъртта я лазеха и щипеха. – Дали ще оцелея, дали? – мислеше Ана, така се казваше тя. Безпаричие! И трябваше да работи, за по двеста лева на месец, без осигуровки, без нищо. Нямаше избор! Иначе трябваше да оцеляват с инвалидната пенсия на майка си. А тя мизерна, само сто и двайсе лева. Ток ли да плаща а бе изключила дори хла...

Моцартина Слушай, брат! Сега, като ми разказваш за Елхово, пред очите ми е водата това лято в Аспарухово. Никой не разбра как се случи. Най-напред заваля дъжд. Но не дъжд, какъвто си го знаем от малки. Не проливен дъжд, не. Беше вода като завеси. Посред бял ден изведнъж притъмня като вечер, компютърът угасна, токът спря и както си седях до прозореца, вече бях почти мокър. И ще повярваш ли, вместо да затворя здраво прозорците и вратата, аз хукнах веднага навън. Малките бяха на двора. Наметнах един найлон, който мярнах пред очите си, и застанах на прага. Докато ги търсех, чух онова страховито „Бу-у-у-у”. Като при земетресение. Вярвай, тоя грохот на първичната стихия е по-страшен от онова, което усещаме с тялото си или виждаме с очите си. Като че ли Природата не само ни удря през пръстите, а и ни говори… Но ние все си затваряме ушите.  Докато тичах към децата, видях реките. Нашата къща беше там, където се кръстосват две улици. И двете водят нагоре, към баира, от който се ст...

Габриела Панова е родена на 20 април 1992 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Международни отношения“ в УНСС и магистратура в Исторически факултет на Софийски университет. Предмет на изследователския й интерес са антивоенните движения в литературата. За себе си казва „Обичам да живея в търсене с раница на гръб и да задавам въпроси - на себе си и другите. Вярвам, че човекът е Човек, когато твори.“ Какво да правим с живота си? Аз не знам какво искам да правя с живота си, както не знаеш и ти, както не знаят милиарди други. Но знам, че през живота си искам да правя всичко. Да живея с раница на гръб, да изтъркам подметките на няколко чифта сандали. Да събера света между две твърди корици, дом да ми бъде всеки народ. Да заспивам под голото небе и да се събуждам върху рамото, което броди ден след нощ до моето. Слънцето да изсветлява косите ми, да се превърна в звук от ноти, вятърът да ми стане дихание и веднъж поне да се докосна до звездите и космоса. ...

Капитализъм, Херлуф Бидструп Търтеят В своя кошер Търтеят си живееше волно и доволно. За работа и дума не можеше да става, защото беше известен със своята леност. През по- голямата част от денонощието спеше в странично положение на дясно. Щом се събудеше, обръщаше се по гръб, с ръце на тила и доволно се подсмихваше...  До него винаги имаше табла с храна, от която си хапваше по всяко време. А тя никога не оставаше празна. Любимото му занимание беше да наблюдава припрените движения на стопанката си, в стремежа си за всичко да му угоди. Работливата и вечно заета пчела беше като крепостничка в кошера, където нямаше нито миг спокойствие от вечните капризи на дъртия търтей. От постоянното му подтисничество душицата й се бе свила като изсъхнала лешникова ядка. Невъзможността й да излезе извън кошера, поради болезнената ревност на нефелния търтей я отчайваше и разболяваше. А тя искаше простор, небеса, свеж въздух и глътка свобода. Малко бягство от тъжния ден . Минута с...

Майка и дете на морския бряг, Пабло Пикасо, 1903 година. Радост голяма Майка му брои стотинките, а той, с наведена виновно руса главица чака. Този път бяха много, имаше и една беличка, значи трябва да стигнат за хляб.  Ако не за цял, поне за половинка хляб. Не умееше да брои и да пресмята стотинки.  Не му провървя в училище – децата бяха зли, надменни и го обиждаха, като говореха лоши работи за майка му. Не се сдържаше и винаги отнасяше боя – противниците му бяха силни, охранени и подли... Поне още няколко месеца да бе издържал щеше да се научи да смята и да познава поне парите, тъй казваше майка му. И все се канеше да почне да го учи да брои, но нали беше болнава, все не успяваше. Ама щеше да го научи, беше се зарекла поне да го научи да брои парите.  Парите, защото, оказа се, те бяха най-важното нещо на света. Майка му хич не се съгласяваше, че е така, но той си знаеше – парите са това, което дава сила на хората. Ето, ако имаше пари – щеше да ...