Червеният ездач

Два месеца след японската бомбардировка над Пърл-Харбър, президента на САЩ Франклин Рузвелт подписва указ №9066, в който се нарежда, всички около 120 000 американци от японски произход, живеещи по западното крайбрежие на САЩ, повечето от които са и американски граждани, да бъдат принудително преселени в 10 концлагери, разположени по цялата територия на САЩ. Затварянето на американците от японски произход в концентрационни лагери по време на Втората световна война е едно от най-значимите нарушения на човешките права в американската история. Дори през тези години, против политиката на насилствено преселване се противопоставят някой американци, в това число известния фотограф Ансел Адамс, който през лятото на 1943 година е направил първото си посещение в лагера Манзанар в планината Сиера-Невада. Поканен от старейшините, Адамс е заснел документално условията за живот на обитателите на лагера. Виждаме на тях, облечена в най-красивите си дрехи, седем годишната Мей Янаги със своята брем

ПАБЛО ПИКАСО В ОЧИТЕ НА СВОИТЕ ЗНАМЕНИТИ СЪВРЕМЕННИЦИ. Автопортрет с палитра, 1906 г. Никога художник не е бил приживе така прочут, както Пикасо. Тайната на неговата слава е във вечната му младост, в постоянното обновление, защото този седемдесетгодишен човек може да се смята днес за най-младия художник на своето време. Започнало преди близо шестдесет години неговото творчество все още продължава да изненадва, да възмущава и за щастие да буди възторг. „Най-важното в тези времена на духовна нищета – цитирам Пикасо – е да създаваш възторг. Колко хора са прочели Омир? При все това всички говорят за него. Така е възникнал суеверният култ към Омир. Такова суеверие предизвиква скъпоценна възбуда. А именно от възторг се нуждаем най-много и ние, и младите.“ Очите на Пикасо подмладяват очите, които той привлича с творбите си. Пикасо знае, че човекът, който върви напред, открива на всяка стъпка нов хоризонт, знае, че не съществува младост без движение, в застой, без жар, без уверен

Писателят Писателят трябва да даде име на дома, който всички строят. А също и на отделните помещения. Болничната стая той е длъжен да назове „тъжната стая“, мансардата — „ветровитата стая“, а приземието — „мрачната стая“. Той не бива да нарича приземието „красивата стая“.  Отнемат ли му възможността да пише, писателят трябва да заскърца със зъби от мъка. Тогава не му остава друго, освен да се опита с дръжката на лъжицата да издраска своите слова върху стената. Както в затвора, в тази проклета дупка! Не стори ли това, значи не е достоен за името, което носи. И трябва да бъде зачислен към уличните метачи.  Когато в друг дом зачетат неговите писания, хората трябва да си рекат: „Аха, ето как живеят там, в онзи дом!“ Няма значение дали пише с главни или обикновени букви. Но той е длъжен да пише четливо.  Писателят трябва да обитава мансардата. Изгледът, който се открива оттам, е грандиозен. Грандиозен значи красив и страшен едновременно. Там, в мансардата, е самотно. Там е най-

Балета „Чиполио“ е създаден по повестта за деца „Приключенията на Лукчо“ (Приключенията на Чиполино) от италианския писател Джани Родари. Музиката е на композитора Карен Хачатурян, племенник на известния композитор и автор на балета „Спартак“ – Арам Хачатурян. Балета за първи път е изпълнен в Киевският академичен театър за опера и балет през 1976 година.  Повестта “Приключенията на Лукчо“ е достъпна в Моята библиотека . Балета „Чиполино“ е в изпълнение на Магнитогорският театър за опера и балет. Либрето на балета: Първо действие : Слънчев италиански град. Пазарния площад. Жителите на вълшебното градче на плодовете и зеленчуците радостно танцуват. Сред тях се появява и Чиполино. Веселбата продължава до появата на Домата, който се опитва да опази обществения ред. Изведнъж целия площад притихва, появява се принц Лимон със своята свита и прочита нов указ. Народа протестира, а Чиполино замислен за тази несправедливост, настъпва принца по крака Принц Лимон силно крещи, а бащата

ЗОРАТА НА ОКТОМВРИ 1917 - български поети за Октомврийската революция. Барабанчик, А. Мазитов Октомври Удавихме те                   в купища                                     доклади, а ти премина                  през куршуми,                                     барикади, горя                  в пожари                                     и на клади!... Шаблонно                  те обсипвахме                                     с “велик” и твоя                  всеотдаен,                                     смел, войник, насочил                  срещу царизма                                     дързък щик! Паметта ни връща                  образи,                                     картини..., документи                  от повратните                                     години, плаката                  на тараба,                                     сред руини, десница                  вдигната                                     в рубашка- ра

ИЗКУСТВОТО В БИТКА С ФАШИЗМА „Война и трупове“, Джон Хартфилд, 1932 г. История на заболяването „Повечето уелсци са безполезни, втора категория, докторе.“ Не знаеше, че аз съм уелсец. После взе да хвали архитектите на немските лагери на смъртта — не знаеше, че съм евреин. Нарече либералите „бели негри“ и продължи да сипе хули. Като опипвах черния му дроб, усетих мекия дроб на Гьоринг, когато вдигнах стетоскопа, чух да бие сърцето на Химлер, като разчитах енцефалограмата му, помислих си: „Sieg heil, mein Fürer.“ В аптечката на клиниката — червени плодове от брей, бучиниш, кучешко грозде, мухоморка… И все пак му предписах тъй, сякаш ми е брат. По-късно през нощта май съм заспал върху ръката си: за миг изгуби умелост мойта дясна длан. Дани Абс Дани Абс, изтъкнат поет, романист и редактор, е може би най-бележитият жив писател в Уелс. Романът му „Пепел върху ръкава на един млад човек“, описващ историята на неговото еврейско детство в Кардиф докато

худ. Георг Грос Хора От нищо не изпитвам такова отвращение, както от вас, приятели хора, с вашите скъпи деца и любими семейства - вие, които изпълвате банки, учреждения и кантори. Когато ви гледам ухилени или навъсени, с очила, с вратовръзки, неразделно свързани с модата, виждам в очите ви зъби, капани и въдици, виждам в душата ви вашето сляпо нищожество. И ме е срам от небето, тъй необятно, от свободните птици, които летят в висините, от росата, която сутрин блести по тревата, и от моето куче, което ме гледа усмихнато. Де да бягам, за да запазя душата си? Гонят ме вашите погледи, вашите мисли, вашата подла култура и цивилизация - вие, свръхчовеци и свръххищници. Искам да срещна откровени човешки очи. Искам да видя копнеж и дълбоко разбиране. Искам да стисна груби, но честни ръце, та поне себе си да не презирам. Алексанвър Геров 1940 г. худ. Георг Грос Мир А ако бъде мир и цялата земя, потресена от кървите, най-после си отдъхне, тогава ние, младите, ще бъдем най-щаст

БОЛИВИЙСКА БАЛАДА ЗА ЧЕ ГЕВАРА Тогава убийците отнесоха главата му на ЦРУ. Ръцете – приятели спасиха в Куба. Предателите – тялото осакатено закопаха в земята черна на Боливия... Единствена душата му, освободена от тленните окови на плътта, с кондорите се рее и сега във вечното небе над Андите... Ружа Велчева СИН И ГЕРОЙ НА АМЕРИКА 1. Под името “Америка” европеецът обикновено разбира Съединените американски щати - държава едва на двеста години, чието единно национално съзнание е силно угнетено от поразително социално разслоение, от разрушителни расови сблъсъци. Заварените на тази земя индиански племена бяха подложени на геноцид, който практически продължава все още чрез насилственото отделяне на червенокожите хора от универсалния прогрес, чрез изолацията им в резервати подобно на редки видове фауна. Докараните някога като роби африканци все още в безброй трагични ситуации чувстват черната си кожа като черна участ на човека през двадесети век. Милиони