Червеният ездач

Художник Стоян Венев. Лопушанската дружина Какво е през септември да вървиш по поречието на Огоста? Как отекват вече петдесет години в планината тези имена - Бойчиновци, Фердинанд и Криводол? Защо отново слънчогледите напомнят за една поема? Кои са тези хора, които вече и на пръсти можеш да ги преброиш, задъхващи се от веригата на дните, с присъдата да са история? Кои са тези хора? По професия: учители, колари, обущари или просто селяни. По партийна принадлежност: комунисти, земеделци или просто безпартийни. По предназначение в една дружина от въстаници: командири, знаменосци, музиканти, санитари, артилеристи, картечари, хора от обоза, свръзки… …Сега са като върховете с вечен сняг, по чудо оцелели сред изстрелите и пожарите на шпицкомандите, останали сред оределите редици на Лопушанската дружина… * Спомнете им Септември. Наистина - ще те попитат кой, но Септември ще звучи като парола. И тези балканджии ще напсуват болестите си и старостта си и ще ти кажат, че и...

Художник Илия Петров За хубаво или за лошо, май никога не ми е възлагана тема. Не знам как си бях извоювал това право, но беше така. Така че и тази тема - за лопушанската дружина - си избрах аз. Заради лопушанските музиканти. „Музикантите дошли, защото чули: на площада става нещо… „Капелото” с фамилия Германски (иначе германофоб) ги върнал да си вземат инструментите… „Репетицията” е била след десет вечерта пред отворения клуб, макар че трябвало да е в дванайсет… На сутринта, най-напред на място, после в боен ред, с „Марсилезата” потеглили за Фердинанд. С „Марсилезата” - като предчувствие… Свирили по пътищата. Свирили, където няма жив човек; свирили, когато преминавали край слънчогледите; свирили до първия снаряд пред Фердинанд. След това залегнали: пълзели и кларинетът, и флигорната, тъпанът се тътрел, барабанели буците по барабана…” Само 89 думи! А им дължим мегакратно повече! И оттогава винаги съм си мислил как би останал в историческата памет на другите народи подобен еп...

По дирята на безследно изчезналите  Филм за драматичната съдба на българската народна интелигенция през периода на цанковите погроми 1923-1925 година. „Българска кинематография“ – 1980 година Режисьор Людмил Стайков Сценарий Константин Павлов Оператор Борис Янакиев Художник Захари Савов Музика Георги Генков В ролите: Любен Чаталов, Руси Чанев, Зузана Коцурикова, Петър Слабаков, Велко Кънев, Георги Русев, Никола Тодев, Кирил Кавадарков, Катя Чукова и др.

Няма го моя син Земята е нахлупила калпак от жълти листа. Те се люшкат като обеци по ушите на дърветата и тихо окапват. С разрошена прашна коса ходи есента като луда, ходи по стърнищата и сбира затъпкания клас. Краката ѝ са наранени и тук-таме по сламките след нея блясват малки червени капчици. Тя минава край синорите, спира под високите осени и дълго се вслушва. Плаче някой. Някой нарежда с мътен глас. Тръгва. Жълтите ѝ коси греят. И когато завие в гората, по изсъхналия лист се чуват ясни стъпки: „Чуп! Чуп!“ Дядо Пейо си иде от града – прегърбен и сръбнал. Върви старецът, клати глава заканително,  а пред него тича белоглавото му куче Московеца. Тояжката, на която виси шарена торба, рисува преплетени рисунки във въздуха. Върви дядо Пейо и мисли: тежко. Няма го Пеньо. Тръгнеш, изходиш целия свят, никъде не можеш да го намериш. Тежи като куршум на сърцето. В земята сякаш потъна Пеньо. Ееех! – Ставам една сутрин рано – зорницата току беше изскочила над кавака, – в...

СЕПТЕМВРИ 1 Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв - величав. Дълбоко сред мрак и мъгла. Из тъмни долини - преди да се съмне из всички балкани из дебри пустинни из гладни поля из кални паланки села градове дворове из хижи, колиби из фабрики, складове, гари хамбари чифлици воденици работилници юзини заводи: по пътища и по завои високо по сипеи, урви, чукари, бърда през слог и рид през глухи усои през есенни жълти гори през камънаци вода мътни вади ливади нивя лозя овчарски пладнища глогини изгорели стърнища трънаци блата: изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ уродливи сакати космати черни боси изподрани прости диви гневни бесни - без рози и песни без музика и барабани без кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби: на гърба с парцаливи торби в ръцете - не с бляскави шпаги, а с прости тояги, шопи със сопи с пръсти с копрали...

Рисунка: Илия Бешков, "1923" УДАВНИЦИ 1 Зад тъмните върби умира златен ден, приижда вечерта на милващи вълни. Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен и звездния звънар за мирен сън звъни. Закотвения шлеп пак тук ли ще седи — покрит със воден мъх и черен лепкав клей? О, сякаш чер ковчег над тъмните води за сетен упокой приспивно ни люлей! Със вързани ръце и тая вечер пак ний гледаме в копнеж към светналия град. И чакаме, дали от стихналия бряг невидими уста не ще ни позоват… А тихата река разтваря цветна длан и приказно блестят подводни широти — о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан кат падаща звезда натам ще полети? 2 Своя нежнорозов цвят утрото разтваря и над мокрий бряг димят бели, бели пари. Спрете, майки, своя бяг в тая утрин плаха: в син под воден полумрак кротко те заспаха. А русалките, отвред с таен знак събрани, угасиха с бистър лед жежките им рани. Наредиха ги с треви, със свещици плахи и ранените глави с воден крем венчаха...

"Нашите майки все в черно ходят", Иван Милев, 1926 г. БАЛАДА ЗА ТРИ СЕСТРИ Как така та в късна есен, с вой на вятъра понесен, бдели дори до зори три девойки — три сестри? Нощ лежи над село Крън. Мрак над село Крън тежи… Черна нощ и мрак разбоен и дълбок, дълбок покой. Първата Мотай-вретено — каза глухо и стаено: — Там далеч, в далечен кът, срещна милият ми смърт! Нощ лежи над село Крън. Мрак над село Крън тежи… Бърза и се намотава и я леден студ сковава. Втората Тъчи-кенари — каза с глас от скръб обгарян: — Твоят мил и моят мил ги един и същ зарил! Нощ лежи над село Крън. Мрак над село Крън тежи… Тя тъче и недотъчва, и я треска зла измъчва. Третата Влачи-къделя — шепне в труд глава привела: — Моят мил не знам къде свърши своя труден ден! Нощ лежи над село Крън. Мрак над село Крън тежи… Влачи тя и все занича, но не чува вън обичния. Ето тъй сред късна есен, с вой на вятър понесен, бдели дори до зори три...

Осъдени на смърт въстаници от Берковица и село Карамусал (днес Виноградец) за участието си в Септемврийското въстание, 1923 г. ВЪЛЦИ Глутница вълци яростно се спуща, посевите в мъглите сиви спят и ние със железните обуща от ранина вървиме пак на път. Край нас минават черните каруци, препълнени с разложени тела, и най-подире като птица куца кобилата с най-черната кола. Но в този час ний няма да се молим, в душите черни пари пепелта, край друмища опалени и голи са черните гнезда на гибелта. И в крясъка зловещ на тези вълци, и в екота на черната кола, и в вятъра и в пламналото слънце гори любов, гори и пей смъртта. Глутница вълци яростно се спуща посевите в мъглите сиви спят и ние със железните обуща от ранина вървиме пак на път. Никола Фурнаджиев, "Пролетен вятър", 1925

Стоян Венев, "Поп Андрий", 1963г. ПРОЛЕТ I Тя е дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига, навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха. Почукала с припрени пръсти по вратата на малката воденичка - събудила Миха воденичаря. Станал Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула и тръгнал надоле към буренясалия яз. Промъкнала се през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец. Ходила е по хармана - за да отпечата стъпките си. Целувала...

Стоян Венев, "Септемврийски нощи", 1962г. Ние Бе краят на септември.  На нашата страна  развиха се пламтящи  червени знамена.  В ливади,                ниви,                      друми,  като порой отприщен  гневът               коси разплете  от мъка стогодишна.  О, светъл и безспирен  подем            на цял народ!  Горите даже нощем  размахваха секири.  Със пяна на устата  боботеха реки  и пазвите си мощни  разгръщаше                        гората.  Величествен и славен  на партията път!  Мъст,          патос,                    ярост свята...