Червеният ездач

Художник Владимир Коренев И тъй, „Остров Тамбукту“ е роман и нищо повече. Идеята да го напиша ми хрумна много отдавна, още през времето на най-тежките фашистки години, 1941—1943, в концлагера „Еникьой“. Повече от две години прекарахме в тоя лагер като пленници на тъмните сили, оградени с телени мрежи и пазени с картечници. Търпяхме грубостите на диви стражари, а често пъти и побоища. Събуждаха ни рано с дрънчене на ръждива релса, отвеждаха ни под строй в столовата, където закусвахме с топла, блудкава водица без захар и отивахме под стража на работа в зеленчуковата градина или на кариерата да вадим камъни. Ограждахме двора на концлагера с каменен зид, висок два метра, и над него дванадесет реда бодлив тел. Сами издигахме крепостните стени, зад които смятаха да ни държат дълги години. На обед ни хранеха с рядка бобена чорбица — и пак на работа. Вечерята ни беше още по-оскъдна. На вечерна проверка ни заставяха да пеем „Отче наш“ и „Химна на царя“, след това ни затваряха в хладните помещен...

— Започва се! — възкликна Смит, като си правеше с ръка сянка над очите и се взираше към гората, където избухваха снарядите. — Това е началото на края. Контраадмиралът не обича да се шегува. Той ще изпълни заканите си и ще унищожи всичко живо на острова. О, той ще бъде безпощаден! В сравнение с него японците са любители. Сякаш в отговор на думите му в далечината се чу силно бучене и след малко над острова се появи ято самолети. Наредени като жерави във вид на триъгълник, те направиха широк кръг над мястото, където беше лагерът на племето, пуснаха бомбите си и се върнаха към самолетоносача. Но не се мина половин час, и те пак прелетяха. Този път бомбите избухваха нагъсто, из въздуха хвърчаха клони и стъбла на дървета, смесени с дим и пламъци. Като хвърлиха смъртоносния си товар, самолетите отново се отдалечиха към самолетоносача, за да се върнат пак след половин час. Привечер моряците пристигнаха на „Линколн“ уморени и сърдити. По всичко личеше, че неочакваното сражение, колк...