Червеният ездач

Фотограф Петрос Коджабасис, Гърция. НУЛА - Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хммм, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке. Добре дошла при нас. - чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти. Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата ù и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега. Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина. "Страните на големите възможности" - така пишеш навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън родината. Н...

Благословен На дядо Илия. Поклон! Навред се носи задушлив дим. Пушек, наситен с черен прах се стели ниско. И не виждаш добре къде стъпваш. А трябва да виждаш, за да разбереш къде е фронта и къде тила! Трябва да преминеш! Иначе смърт и то не само за теб. Всички други са отзад. И се молиш само за още миг живот, късмет, разум, сила и вяра, че изгубиш ли вярата всичко друго ще те напусне... като страхливо отстъпление пред врага. А за отстъпление няма време. Ще минеш през това поле и нищо не би те спряло. Е, освен някоя мина, но какво пък... Оглеждаш се. Няма сапьори. Тръгваш сам. Внимаваш за скачащи мини. Да умреш за Родината е геройство. А, не! Вяра, вяра… Търсиш вярата, че разсъдъка ти ще побегне първи, ако нея я няма. Макарата на гърба тежи... Нищо. Важна е задачата. „Свързочниците… Дайте връзка с...“ – каза командира. „Слушам!“ – отвърнахме и тръгнахме. Не всички ще се върнем. Накъде точно е посоката никой не знае. Няма пътища, няма села, няма нищо... само окопи, задушлив...