Ние комунистите – Юлиус Фучик


Ние комунистите...


Ние, комунистите, обичаме живота. И поради това, желаейки да прокараме път за живот действително свободен, пълен и радостен, без да се замисляме, жертваме себе си, защото животът на колене, животът в окови, в робия, раболепие – това даже не е живот, а недостойно за човека вегетиране.

Ние, комунистите, обичаме човека и поради това, без да се колебаем, се отказваме от своите собствени тясно лични интереси в името на това, че свободният, здрав, радостен човек най-после ще получи достойно място под слънцето.


Ние, комунистите, обичаме свободата. И поради това, без да се замисляме нито минута, се подчиняваме на най-строгата дисциплина на армията на другаря Ленин, за да постигнем свобода за цялото човечество.

Ние, комунистите, обичаме творческия труд, творческото бъдеще на човечеството, и поради това, без да се колебаем, разрушаваме онова и само онова, което препречва пътя на великите творчески сили на човека.

Ние, комунистите, обичаме мира и поради това воюваме. Ние воюваме с всички причини на войните, воюваме за такова устройство на света, при което не би могъл да се появи престъпник, способен да изпрати на смърт милиони.

Ние, комунистите, обичаме своя народ. Ние знаем: не може да има свободно човечество, докато дори и един народ се намира под гнета на друг. И ние не щадим нито сили, нито своя живот в борбата за пълно освобождение на своя народ, за да живее той като равен сред равните, свободно сред свободните народи на света.

Юлиус Фучик

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Българи воювали в редовете на съветската армия – втора част

Изображение
„Българският народ заради мен няма да се черви.“ – майор Карло Шабански Орден „Александър Невски“, какъвто е получил генерал-майор от Червената армия – Петър Панчевски Голяма част от българите, участвали във войната, извървяват фронтовите пътища до победата над хитлерофашизма и японския милитаризъм. Те са много и не може да се напише за всички. Ще посоча само част от тях, опитвайки се да ги систематизирам като работещи в щабовете, командири, политработници, участвали в подготовката на офицерски кадри за Червената армия, работили във военната промишленост на СССР, партизани действали дълбоко в тила на противника. Михаил Антонов - полковник, дългогодишен секретар на Народния комисар на отбраната на СССР маршал Ворошилов. В годините на Великата отечествена война е назначен за заместник-началник на Главното автомобилно управление на Червената армия и умело съдейства за високата боеспособност на мотомеханизираните части на Червената армия на фронта. Автомобилният транспорт е о
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и
Прочетете още