Червеният ездач

ЗАЩО НЯМА ЩАСТИЕ И КАК ТО МОЖЕ ДА СЕ ДОСТИГНЕ? Посвещава се на работниците Втора част При туй щастието за хората съставлява едно вечно желание; всеки се гони за щастие. Па за какво ли друго да живееш и да се мъчиш, ако не за щастие? Затуй хората и са се съединили в общества, зели са да живеят съдружен живот. Защо ли наместо да намерят щастие, те зели да се бият, да ядат един другиго?  Да си обясним това явление не е толкова мъчно. Хората са научили от опит, че да живеят усамотено, секи за себе си, няма нищо да достигнат, никой няма да найде щастие. Нека си представим напр., че човек живее в гората или в един пуст остров като Робинзон Крузо, даже ако би имал и всичките нужни инструменти. Какво можи той да достигне самичък, само със своите сили, какво тука щастие от това? – Нищо и никакво! Животът научил хората, че за да достигнат щастие, трябва да се съединят с подобни на себе си същества. Такова съединение на хора в едно цяло, за да достигнат с общи сили щастие, нарича се общество

„Димитър Благоев в Пловдив“, художник Димитър Киров, стенна мозайка. ЗАЩО НЯМА ЩАСТИЕ И КАК ТО МОЖЕ ДА СЕ ДОСТИГНЕ? Посвещава се на работниците Първа част Секи му се ще охолно да живее – и работника и търговеца, сиромаха и богатия, простака и образования: секи иска щастие да намери. Но много ли са честите хора по света? – Работниците например навред съставляват болшинството. Дали те живеят охолно?  Знае се как работникът се поминува: през целия си живот той работи; неговият труд прави богатството; носи на гърба си цели господарстава, с потта на челото си уголемява знанията, а сам се мъчи, живее в простота, забравен от света, подритнат от хората. Какво ти тука щастие?  Че страшна сиромашия натиска работниците, мъчи ги грубата неправда и те нямат бял ден – то го всеки знае. Едно време и работниците са живели свободно, трудили се за себе си, сами си били стопани. – Нареждали си работата, както им кроял умът. Но не можаха да си запазят щастието, не можаха да си запазя

„Калин Орелът“ - български художествен филм. Константинопол 1883 година. Едит, осиновената дъщеря на френския посланик, е заинтригувана от миналото на иконома Жак и записва неговите спомени за Парижката комуна. По време на посещение на Черният остров, тя помага на осъдените, които работят тук. При взривяване на скали един от каторжниците, Калин Орелът, я спасява от падащите камъни. Тя научава, че той е български революционер, който пет години след освобождението на страната от османско иго все още е затворник. С нейна помощ Калин Орелът избягва и се връща в България. Тук той открива нова грабителска власт. Ветеранът революционер, участник в Априлското въстание от 1876 година, е привлечен от социалистите – продължители на неговите идеи. Едит открива, че избягалия каторжник е нейния истински баща и тръгва да го търси. Калин, който се противопоставя на новите български управници е убит от наемен убиец. Едит пристига в деня на неговата смърт, която прераства в народна демонстра

На барикадите! „Парижките пролетарии сред пораженията и предателството на господстващите класи разбраха, че за тях е ударил часът, когато трябва да спасят положението, като вземат ръководството на обществените работи в собствените си ръце... Те разбраха, че техен върховен дълг и тяхно абсолютно право е да станат господари на собствената си съдба и да вземат в свои ръце правителствената власт. “ Из манифест на Централният комитет на Националната гвардия от 18 март 1871 г. ...Диаметралната противоположност на Империята беше Комуната. Лозунгът „социална република”, с който парижкият пролетариат приветства Февруарската революция, изразяваше само неопределения стремеж към такава република, която да премахне не само монархическата форма на класовото господство, но и самото класово господство. Комуната беше именно определената форма на тази република.  Париж, центърът и резиденцията на старата правителствена власт и същевременно обществената опора на френската работническа класа

Фотограф Петрос Коджабасис, Гърция. НУЛА - Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хммм, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке. Добре дошла при нас. - чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти. Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата ù и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега. Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина. "Страните на големите възможности" - така пишеш навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън родината. Н

От 13 до 15 февруари 1945 г. Великобритания и САЩ подлагат на масирана бомбардировка немския град Дрезден. Казармите, железопътните възли и предприятията в покрайнините остават почти непокътнати. В една от бомбардировките за 30 минути са убити над 25 000 мирни жители.  На 14 февруари 1945 г. 65 английски и американски самолети без особен военен смисъл изсипват 52 тона бомби над окупираната от нацистите Прага в самия исторически център на града.    Користно оплакване на един нацистки град Не само съм хвалил един нацистки привърженик, но и съм изразявал скръбта си от смъртта на един нацистки град. Става дума за Дрезден, разбира се. Трябва да повторя, че бях американски войник там, военнопленник, когато градът беше опожарен до основи. Не бях на страната на германците. Скърбях за унищожаването на Дрезден, защото той само временно беше нацистки град, а в продължение на векове е бил съкровищница на изкуството, принадлежаща на всички земляни. Пак можеше да е такава. Същото важи и

Фашисткия кучкарник, Кукриникси, 1941 г. Днешната дата е една от най-мрачните дати за България. На 1 март 1941 година царборисовските управници подписаха присъединяването на България към тристранния пакт, за да пуснат още на другия ден германските войски на наша, българска територия. 1 март 1941 година е черна дата в историята на България. Черна дата е, защото сегашните управници успяха да тикнат страната ни в лагера на международните разбойници — хитлеристите, и с това не само да я изложат пред всички свободолюбиви народи като помагачка на разбойниците, но и да я обрекат на сигурна катастрофа. Черна дата е, защото тури началото на вероломния удар в гърба на братските балкански народи, борещи се против фашистката агресия. Черна дата е, защото ознаменува превръщането на земята ни в хитлеристка военна база на престъпната война срещу велика и братска Русия. Черна дата е, защото от 1 март 1941 година започна фактическото поробване на нашия народ от хитлеристка Германия, усиле

"Посрещане на руските освободители" Братската могила в Пловдив, Любомир Далчев КЪМ РУСКИЯ НАРОД Както Балкана, навъсен хайдутин, бди над земята ни в синия свод, тъй за народа ни в страшни минути мисли великият руски народ. Помнят бащите ни Шипка и Плевен. Руска кръв греела в полския мак. „Идат!“ И кичели с росен и невен млади девойки казак до казак. Прости певци за Столетов и Гурко песни по сборове пеят до днес. Млади невести под шарена хурка спомнят за руската слава и чест. Робство и мрак като рицар пронизваш, щедро вестиш свобода и живот: твоята правда е живият извор на всечовечност, о руски народ! В мъжество, в доблест – кой би те надминал? С теб по другарство – кой би се сравнил? Паднал бих, в немощ до днеска бих гинал, ако не бяхте познал и любил. Няма по-мъдро от руското слово, няма по-звучна от руската реч. Всичко високо и нужно, и ново идва от нея и литва далеч. Бихме ли ние излезли повторно яки и читави от пропастта? Бихме ли с трепет днес, ясно, просторно, пели