Червеният ездач

  Художник Георг Грос. Въпроси на работник, който чете Кой построи седмовратната Тива? В книгите има безброй имена на крале. Мигар кралете са мъкнали тежките камъни? Няколко пъти е бил Вавилон разрушаван — кой го издигал пак толкова пъти? В кои домове в златосияйната Лима мирно живели са тези, които са изградили града? И вечерта, в тъмната вечер, когато стената китайска била вече завършена, где са отишли зидарите? И триумфалните арки във славния Рим вредом се виждат. Но кой ги построи? Над кого са триумфирали римските цезари? Тази Византия, в толкова песни възпята, само дворци ли за своите хора е имала? На Атлантида дори, легендарната, когато морето в нощта я погълнало, с рев господарите, вече удавници, своите роби на помощ са викали. Младият, горд Александър — той Индия бил покорил. Сам ли? Галите Цезар разбил. Мигар потеглил на битка дори без готвач? Филип Испански бил плакал, когато потънала флотата. Други тогава не са ли заплакали? В Седемгодишната страшна война вторият Фридрих поб

  Сакото Срещаха се всяка сутрин по едно и също време, около девет часа. Сядаха на пейката пред блока и разговаряха. Обикновено си спомняха какво е било преди време. Иванов беше седемдесетгодишен, не много висок, слаб с издължено лице, със сиви като есенна мъгла очи и с очила с голям диоптър. Василев, малко по нисък от него, плешив, също седемдесетгодишен. Лицето му беше закръглено, очите му с цвят на смокини и винаги го огряваше някаква кротка усмивка. Да се чуди човек на какво се усмихва, като животът му никак не беше за усмивки. Съпругите и на двамата отдавна бяха починали и те се опитваха да се справят някак си с живота сами. И двамата имаха деца. Иванов – син, семеен, който живееше някъде в другия край на града, а Василев – две дъщери, също семейни, но в чужбина. Някога Иванов беше инженер, добър инженер, рационализатор, работил в голям завод, но сякаш отдавна беше забравил всичко: и работата си, и завода и дори, че е следвал инженерство. Не, че беше забравил всичко това, а не иск

  БЕЗСМЪРТИЕ Ще минат ешелоните на времето, в косите ни ще паднат преспи сняг, събития, ту малки, ту големи край нас ще бягат в своя бесен бяг. Земята ще е пак земя. Небето ще бъде пълно пак със ветрове, ще блъскат неспокойно вековете водите си във свойте брегове. А ние ще сме пръст корава, черна, безименна земя, безимен прах. И вий, които идвате на смена, ще кажете: „Смъртта прибра и тях!“ О, лъжете се! Ние ще живеем! Епохата ще бъде наша плът! Ний толкова се борихме за нея, че победихме и самата смърт. Какво, че ще изгният наште кости. Какво, че дъжд кръвта ни ще измий! Не бяхме тук, епохо, твои гости, а зидахме те ден и нощ сами. Затуй ще бъдем тук. Над нас ще никнат не кръстове, прогнили от дърво, а фабрики, в които пей челика, и градове, в които ври живот. Кръвта пролята в нефт ще се превърне и пулса ни — могъщ моторен шум. Повярвайте ни, пак ще се завърнем във вашите очи, ръце и ум! Веселин Ханчев