Разкази от банановото време
Сакото
Срещаха се всяка сутрин по едно и също време, около девет часа. Сядаха на пейката пред блока и разговаряха. Обикновено си спомняха какво е било преди време. Иванов беше седемдесетгодишен, не много висок, слаб с издължено лице, със сиви като есенна мъгла очи и с очила с голям диоптър. Василев, малко по нисък от него, плешив, също седемдесетгодишен. Лицето му беше закръглено, очите му с цвят на смокини и винаги го огряваше някаква кротка усмивка. Да се чуди човек на какво се усмихва, като животът му никак не беше за усмивки.
Съпругите и на двамата отдавна бяха починали и те се опитваха да се справят някак си с живота сами. И двамата имаха деца. Иванов – син, семеен, който живееше някъде в другия край на града, а Василев – две дъщери, също семейни, но в чужбина.
Някога Иванов беше инженер, добър инженер, рационализатор, работил в голям завод, но сякаш отдавна беше забравил всичко: и работата си, и завода и дори, че е следвал инженерство. Не, че беше забравил всичко това, а не искаше да си го спомня. Предпочиташе да говори за страните, в които беше ходил някога и за хората, с които се беше срещал и познавал.
Василев беше лекар-хирург, но и той избягваше да говори за професията си. Само от време на време даваше по някой здравен съвет на Иванов и му казваше по някоя и друга рецепта за високото кръвно.
Иванов обаче имаше една любима тема, която често подхващаше. Обичаше да говори за сина си. Казваше, че синът му е много умен, много добър и много богат, но никога не споменаваше какво работи и с какво се занимава. Пътувал постоянно в чужбина, а лятото почивал със семейството си в най-скъпите курорти в различни страни. Не пропускаше да добави, че синът му често го посещава и много му помага.
-Никога не ме е оставил. Идва редовно да ме види, дава ми пари. Добър син имам, не мога да се оплача – казваше Иванов.
Василев го слушаше, но много добре знаеше, че това не е така. Синът на Иванов отдавна беше забравил, че има баща и въобще не се интересуваше от него. Нито идваше да го види как е, какво прави, нито му даваше пари, но Василев не искаше да противоречи на приятеля си. Оставяше го спокойно да си говори за сина си.
Тази сутрин двамата приятели отново се срещнаха на пейката пред блока.
-Добро утро – поздрави Василев.
-Добро утро – отговори Иванов.
Василев седна на пейката и погледна Иванов. Вече захладняваше и Иванов беше облякъл сако, светлокафяво на райета.
-О, ти днес си с ново сако – забеляза Василев.
-Да – отговори Иванов – синът ми го даде. Станало му тясно и ми каза: тате вземи това сако, почти не съм го носил.
Василев се усмихна. Веднага беше познал собственото си сако. Преди месец го беше оставил пред блока, до кофите за боклук, защото наистина му беше станало тясно и ето, Иванов го беше взел и сега казваше, че синът му го е дал.
Георги Михалков
София, 19 август 2015 г.
Разказа участва в конкурс „Бедността не е бъдеще“ организиран от „Червеният ездач“
Ванката
- Имаш още някакво време...
Ванката се гушеше в дебелото зимно яке от шушляк. И тук, в София му беше студено, мислеше си какво ли ще е времето в Англия. Абе там трябва оня „Гълфстрйм“ все малко от малко да топли..
- Имам таратанци. Ще се качвам, трябва да съм горе час преди полета, чекини-мекини, знам ли аз какво. Минеш ли лентата не пускат. Ти бягай, аз като пристигна и намеря интернет ще пиша.
Момчил го прегърна.
- Късмет братле.- Думите прозвучаха някак глухо.. - само късмет да имаш. Другото.. нали за добро отиваш там.. Но преди да тръгнеш..
Момчил извади малка кутийка в която имаше тънка златна гривничка.
-Това ще ти е от мен. Хем за спомен, хем ако не дай си Боже нещо се случи.. златото цена винаги има, все някакви пари ще и вземеш...
Очите на Иван се наляха със сълзи.
***
Ванката кацна на „Хийтроу“ , после тръгна към центъра на Лондон. Калин, неговият състудент, с когото уж всичко беше уговорено не отговаряше. Идеята беше да се спи при Калин докато Ванката си стъпи на краката, пък и да помогне с документи, работа. Имаше там нещо уговорено, шефовете на Калин търсели човек. То той я беше предложил тая работа, все пак с Калата на един чин бяха седели, в една стая в общежитията живяха. Колко дни само Калин беше „оцелявал“ на туршията на Ванката. И така Иван събра пари от роднини, приятели, тегли там и един заем и напусна работа в България „да си подири късмета по широкия свят“.
Телефонът на Калин даваше все „абонатът не отговаря, или е извън зоната на обхват“.
Ванката препсува тихо и в късния следобед си взе един вестник, откъдето намери някаква стая, килер в огромна, занемарена къща, с нощувка 10 паунда на вечер. Най-голямата евтиния. Но пък в България тези 10 паунда бяха на Ванката заработката за ден и нещо.
Дюшекът беше препикаван и мухлясал. Отвсякъде се чуваше чужда реч, но само не и английска. Ванката успя да различи някакво подобие на „ахалабахала“, което трябваше да е арабски, в тоалетната, една на етаж и в дъното на коридора се сблъска с някакви индийци, или пакистанци, Ванката не ги различаваше. От отворената врата отсреща го изгледа с безразличие някакъв негър.
Ванката хлопна вратата, зави се през глава с якето и се опита да заспи.
***
На другия ден звъня пак на Калин, няколко пъти. Оня не вдигаше, макар, че даваше свободно.
Почука на вратата на негъра и на някакъв развален английски се разбраха къде е пиацата, място откъдето вземали „по строежите“.
След още десетина похарчени британски пари, Ванката намери описаното от комшията място. Улица, тротоар по който се бяха наредили такива като него- по двама по трима, някои самотни, някои на групи от по десетина човека. Жени нямаше. Момчета, мъже, някои даже и по-стари. Едни държаха табелки с професии : „дърводелец“, „водопроводчик“, „зидар“, „електричар“. Някои не носеха нищо, трети държаха табелки „работя всичко“.
От време на време минаваше по някой автомобил и вземаше един или няколко души.
Спазаряването ставаше на място, обикновено сделката се заковаваше на 4-5 паунда на час, една идея под официално минималното.
Но в България толкова се вземаше за един ден, пресметна на ум Иван. „Значи сложи го 10 часа бачкане- 40 паунда. За квартирата 10, остават 30. Сложи там за храна още 10, остават 20. Двайсет по трийсет дена- шестотин. С тия пари за една година апартамент в София ще си взема“.
Първия ден никой не го взе.
Също както и втория.
Макар, че Ванката вече киснеше на пиацата с картонче и надпис „Работя всичко“.
На петия ден , когато събраните от България пари вече се бяха преполовили, пред него спря автомобил с някакъв рижав. Уговориха се да копае яма, за общо 50 паунда, от Ванката си зависело за колко време ще го свърши „но да не е повече от 3 дни“, рижавия поемал транспорта- щял да го взема и връща на пиацата.
Трапът отне два дни.
После се хвана при някакви пакистанци да изнася боклуци, вързаха се трийсет и нещо на ден, после един-два дни нямаше нищо.
Калин вдигна един път, каза нещо от сорта „ Ооо много се радвам , че си успял, аз сега не мога да говоря, тука е трудно, проблеми в работа, като се уредят нещата при теб се обади“ и тръшна слушалката.
Иван се хвана при един да боядисва. Беше голяма къща, на богаташ. Хич да не е можеше да отнеме и месец. Българинът беше посъбрал пари, горе-долу с толкова се изкарваше месеца, наема, за храна, това онова. Обещаха му да му платят накрая. „Ако стане хубаво, ще има и бонус“- беше казал богаташът.
Ванката беше щастлив.
Храната в Англия му беше гадна. Не му понасяше „фиш енд чипс“, квартирата му нямаше условия да готви. Караше на пакетирани храни и дюнери.
Дюнерджийницата я държеше един гърк, така Ванката я беше забелязал – по огромния жълт надпис „Гирос“. Иначе беше малко тясно пространство между две сгради, затворено от няколко ламарини с покрив.
Говореха си вечерно време с гръка. Георгиос беше балканец, беше се махнал още през 50-те. Обикалял тая страна, оная. По едно време се беше установил в Англия и започнал да продава дюнери. Сега беше над 70-годишен и продължаваше да бачка.
Разказваха си за себе си, за страните си. За това и онова. И накрая винаги се свършваше с „и при нас е като при вас“. Балкани...
С него работеше и синът на племенника му- Йорго, вечно нацупен покрит с татуировки младеж между 20 и 30 години. Йорго беше изпратен насила от родата в Гърция- имал проблеми с наркотиците и да се откъснел от средата.
Богаташът не плати.
Когато Ванката боядиса всичко, беше работил от сутрин до вечер по тъмно в продължение на две седмици и нещо, оня му каза само , „ела утре да се разберем“.
На другата сутрин дори не излезе, само отвори едно прозорче на вратата, гледаше към българина навъсено и повтаряше „ аз не знам нищо за това, аз не те познавам“. После извика полиция и Ванката драсна по страничните улички.
Не го арестуваха..но и пари нямаше.
Вечерта седна на тротоара пред „Гирос“-а на Георгиос, без да си взема нищо. Плачеше му се.
Гъркът седна до него- така, както си беше с мазната престилка, облян в пот.
Ванката му разказваше, гъркът гледаше мрачно. Изпсува през зъби.
- Слушай, Йоани, ела при мен. Не мога да ти плащам много, но все нещо.. Аз съм стар, все повече ми тежи. Пък Йоргос...За трима дюнерджийницата не може да изкарва,но връзва за двама и половина.
Така се хвана на работа Ванката. Месец, два, три. Година. Заплащането беше малко, Георгиос не беше богат човек, но стигаше. Не събра за една година колкото за апартамент в София, но колкото за ремонт в панелката в родното му градче стигаше.
Работата спореше - Ванката местеше тежките шишове и грила, чистеше ги от мазнината, нанизваше месо и режеше салатите. Йоргос свиваше дюнерите, Георгиос остана само касиер.
Само с племенниковия син нещо не се разбираха, затворен в своя мрачен свят, Йоргос беше необщителен. Когато имаше много работа ставаше раздразнителен и с зъбеше на Ванката, а когато нямаше сядаше и гледаше с празен поглед в една точка или просто тръгваше нанякъде така както си беше- с работните дрехи.
Така, от ден на ден, дойде моментът в който се уговориха с Георгиос да се върне в България.
-Хубаво е. Ние сме така- семейство, роднини. Тегли ни към земята, тази ни е чужда- казваше гъркът- а ето аз , не съм ходил от години. Роднини- само през камерата...ако не броим Йорго.
Георгиос махна към лаптопа, който неизменно седеше включен на малко шкафче в дъното на дюнерджийницата.
Денят беше тежък, имаше много работа.
Отначало беше започнало колебливо, сутринта няколко човека, после затишие, което продължи часове. Йоргос го беше стегнала шапката и беше тръгна да броди, неизвестно къде.
После се струпаха много хора, Ванката местеше бутилки газ, нанизваше шишове, обрязваше месо и свиваше дюнери.
Следобеда вече премаляваше от умора, а полетът му беше през нощта. Планът беше само да изтича до квартирата, да се измие , да се преоблече и да бяга към летището.
Когато хвърли престилката видя, че златната гривничка от Момчил я няма.
Призля му.
Обърнаха с Георгиос цялата лавка да я търсят- няма и няма.
- Георгиос, взел я е Йорго. Няма как да е другояче. Закачила се е някъде, паднала е. Той я взел. Сутринта си беше на ръката ми, аз много добре си спомням. И няма как да изчезне, знаеш, не съм излизал от дюнерджийницата.
Георгиос се тюхкаше и вайкаше. Имаше логика в това, което казва българинът, познаваше си стоката.
-Слушай, Йоанис, Съжалявам. Сърцето боли. Но ти прости. Разбираш - роднина. Ето моя гривна ще дам, пари ще ти дам. Само не викай полиция и прости.
Ванката отначало не искаше после склони и взе парите. Все пак заради тях беше дошъл в Англия. Само едно мрачно чувство му остана. Така, една горчилка в устата.
***
Кацна на летище София, после се долангърка с влака до родния си град. Изсмя се горчиво на мисълта, че пътят от столицата до неговия край му отне двойно повече време отколкото от Лондон до София.
В тях си разопакова багажа- така ги беше натъпкал още мръсните дрехи от работа, трябваше да ги изпере. По навик започна да пребърква джобовете на панталоните.
Гривната беше там.
Нямаше помен да я е свалял, но се замисли, че вероятно му е попречила при чистенето на шиша и механично я е пъхнал в джоба.
Седна на ръба на леглото.
Първата му мисъл беше да скрие цялата работа от Георгиос. Дето се вика- парите са си пари, гъркът имаше, пък и Йоргос наистина беше от гледна точка на Ванката боклук.
Сви банкнотите на пачка и ги сложи в отделен джоб на портмонето.
***
- Георгиос, грях имам към теб- каза с почти плачещ глас Ванката още щом видя лицето на своя работодател.
- Аз ..такова.. виж.. като се върнах в България.. и ..намерих гривната. Сложил съм я без да искам в малкия джоб. Георгиос, прости..ето вземи парите - ръката на Иван сякаш отказваше да го слуша и ровеше в портмонето нервно, задираше в гънките.
Дюнерджията го гледаше благо.
-Знам, сине. Знам. Компютър бил включен, всичко се записало. Видях на камерата как я слагаш. но бях сигурен, че ще се върнеш и ще бъдеш честен.
Георгиос взе смачканите банкноти от протегнатата трепереща ръка на българина.
После бащински сложи ръка на рамото му.
-Хайде..
Започваше новият работен ден.
Автор: Милен Маринов - WhiteBarde,
май 2014 г.
Разказа участва в конкурс „Европа на труда – днес и утре през погледа на българина“ организиран от „Червеният ездач“.
Бизнесменът
Той е преуспяващ бизнесмен, който се занимава със земеделие, животновъдство и транспортни услуги. Беше започнал бизнеса си преди години почти сам, но сега, след разрастването му, вече бе обграден от десетки, работещи за него, доверени и разбиращи от работата си хора. Плащаше им не много добре, и не се отнасяше с уважение с тях, но те му бяха предани, уважаваха го, и го слушаха, защото безработицата в района беше голяма, и нямаше къде другаде да си намерят работа.
Той нямаше проблеми с бизнеса си.
Имаше и прекрасно семейство - жена, която го обича и две добри деца – момче и момиче, в пети и седми клас, които учеха в местното училище.
От няколко дни двете деца се вълнуваха, че в края на седмицата всички ученици от пети до осми клас ще имат среща със съвременен автор.
Денят дойде:
Вечерта децата едно през друго разказваха впечатленията си от срещата. Бяха много доволни и одухотворени. За пръв път бяха видели и разговаряли с истински писател, жена от техния град, написала девет книги, със стихове, разкази, афоризми – носителка на награди от конкурси...
На сутринта момичето стана рано, макар че беше събота и не бяха на училище. Още преди закуска написа стихотворение с три четиристишия, а когато всички седнаха на масата го прочете на родителите и братчето си.
Всички много харесаха стихотворението.
Бащата беше особено горд от факта, че дъщеря му, под въздействието от срещата с автора вчера, бе написала първото си стихотворение. Радваше се, че тя, един ден, може да стане известна, уважавана и добре платена авторка... Ще я канят по четения, конкурси и срещи с ученици, ще живее от таланта си и ще бъде щастлива, замечта се мъжа, за бъдещето на момичето си, и реши да заведе цялото си семейство на ресторант, за обяд.
Семейството се настани в най-лъскавия и известен ресторант.
Бащата стискаше листа, с написаното стихотворение на дъщеря си в джоба си. Извади го на масата и взе да си го препрочита, докато им сервираха това което си бяха поръчали. Храната беше много изискана и невероятно вкусна.
Момченцето беше седнало с лице към шибъра на кухнята и взе да побутва сестра си под масата, да види жената зад стъклото.
- Тя е! - почти извика момичето.
- Коя? Къде? – запита бащата и се обърна, за да проследи погледите на децата си.
- Готвачката вътре, това е писателката, която идва в училище вчера, да ни чете свой произведения – поясни момченцето.
- Объркали сте се – отсече майката.
- Обърнете се напред и се дръжте прилично! – каза бащата и повика сервитьорката.
- Искам сметката, моля! Всичко беше много вкусно. Кой е готвачът ви, бих искал да го поздравя?
- Имаме седем готвачи, все пак сме голям и известен ресторант, но в момента е на смяна писателката, тя се казва Анна-Мария, но така и викаме помежду си, защото е истински творец, написала е много хубави книги, но тя самата казва, че от това не може да се живее. Ще и предам поздравите ви.
Платиха сметката и семейството си тръгна.
Бащата спря до кошчето за смет долу, пред входа. Извади листа с първото стихотворение на дъщеря си, от джоба си и го накъса на парчета.
Изхвърли го в кошчето за смет, пред насълзените очи на дъщеря си...
Антоанета Александрова,
януари 2017 г.
Разказа участва в „Конкурс за съвременна антикапиталистическа и социална сатира“ организиран от „Червеният ездач“.
Гладиаторът от софийската улица "Тинтява"
Няколко кокетни жилищни блокчета неусетно бяха очертали едно прекрасно място за живеене на улица „Тинтява”. Разбира се, заселилите бяха само богати хора, от категорията, която се самоопределяше като „бизнесмени”. Тези хора не обичаха да говорят за „бизнеса” си, ясно защо.
Гроздьо Иванов бе един от тях – закупи (някои от колегите му бизнеснесмени, твърдяха, че го е заграбил) разкошен апартамент и заживя в него както се полага – със слугите, с оxраната...
Всичко беше чудесно, когато един ден, докато Гроздьо си пиеше мастичката не видя нещо, което го учуди, а после го разгневи.
Повика прислужника и попита:
- Я, кажи ми ти, какво е туй нещо там долу, до контейнерите за боклук?!
- Клошар, господине... – рече слугата.
- Слез долу и му кажи да се маха!
Слугата веднага се затича да изпълни заповедта. Гроздьо видя от терасата как се приближи до клошаря, а той реагира само словесно.
Слугата се върна оклюмал:
- Няма да се махне, тъй рече.
Точно в този момент едно куче се втурна към контейнера за боклук и клошарят се вкопчи в него. Резултатът от схватката бе, че кучето се оттегли квичейки.
- Я виж ти, че той бил като гладиатор, бе! – ухили се Гроздьо – наскоро бе научил тази дума от някакъв тип, бивш археолог, настоящ шофьор на личната му кола, който му обясни, че преди много векове, по време на Римската империя, точно на това място, в древната Сердика и днешната София, където сега се издигаха кокетните жилищни блокчета е имало арена и на нея се биели гладиатори.
- Ще му видя сметката и още как! - закани се Гроздьо и мастиката го унесе.
Щом произнесеше тази фраза, този който го дразнеше или ядосваше винаги изчезваше от този свят, това бе съществена част от бизнеса му – който пречи да изчезва. А за да не се налага да ходи по следователи и по съдилища, купуваше ги и те му осигуряваха пълна безнаказаност.
Впрочем, това беше обичайно правило в тази изстрадала източноевропейска страна – всеки бизнесмен носеше на гърба си толкова полицаи, съдии и депутати, на колкото можеше да плати...
Минаха няколко седмици в които клошарят се сражаваше с бездомните кучета и ги прогонваше. Този клошар, както повечето в София, бе преял със знания – имаше две висши образования и знаеше блестящо шест езика. През тези дни пенсионираният професор Иван Кардамов бе щастлив човек – храната бе обилна и разнообразна!
Докато един съботен следобед същият слугата, който бе дошъл при него, за да му предаде желанието на Гроздьо да се маха, излезе от входа, понесъл тавичка с пържени дробчета.
Слугата вървеше бавно към контейнера.
Клошарят попита:
- Ще ги хвърляш ли?
- Да, отговори слугата, но предложи: - Ако искаш да ти ги оставя, с тавичката хем, че ми казаха и нея да хвърля.
- Давай, човече – ухили се клошарят.
Слугата постави тавичката до клошаря и тръгна обратно.
Клошарят наблюдаваше все още тихо цвъртящите дробчета и не забеляза стрелналото се към него куче. Това куче не бе бездомно, а охранен питбул.
Е, не беше хранено от няколко дни, докато бе затворено в избата на Гроздьо и сега бе готово да разкъса всеки, който му попречеше да достигне ухаещата храна.
Клошарят поведе борба, но битката беше обречена и той бързо го разбра.
Скоро клошарят беше разкъсан, от терасата на Гроздьо изригнаха аплодисменти и смехове.
- Същински гладиатор, а?.. – хилеше се Гроздьо.
- Гладиаторът на улица „Тинтява”, а?.. – изкиска се някой от гостите.
Тъй загина още един гладиатор, а патрициите пируват и до днес...
Стоян Вълев,
октомври 2016 г.
Разказа участва в „Конкурс за съвременна антикапиталистическа и социална сатира“ организиран от „Червеният ездач“.
