Червеният ездач

Жан Жорес По случай 25 години от смъртта му На 31 юлий 1914 година в една тревожно задушна вечер злодейската ръка на един луд простреля сред Париж пламения трибун, големия социалист и борец за мир Жан Жорес. Жан Жорес бе убит в онова трагично лято, когато голямата война бе пламнала така шеметно, че в няколко само дни запали цяла Европа. Неговата смърт беше удар срещу цялото човечество, (което трябваше да напусне плуга и фабриката и с реките невинна кръв да удави всичко хубаво и велико, което беше създало с цената на непосилен труд, воля, ум и време). Да, Жорес бе убит за нещастие на френския народ и на целия останал свят. Паметник на Жан Жорес в Кармо Малцина са ония, чието творчество и идеи бележат пътя на съвършеното единство; в живота на които силата на идеите блести с несравнима дълбочина и чар; за които идеалът по социлна справедливост и свободно човечество не е голословие на кандидат-депутат, да речем, а честен дълг на честен гражданин. Да избегнем мизери...

За Шумен, когато беше Коларовград,  и за други спомени и размисли  Първият град, в който съм живял, е Шумен. И нямам никакъв спомен оттогава, тъй като съм го напуснал на... двегодишна възраст. Година по-късно градът е преименуван на името на починалия на 23 януари 1950 г. Васил Коларов, а името се запазва чак до 1965 година, така че вече като ученик се върнах не в Шумен, а в Коларовград. Спомням си, че посетих със съученици музея на Коларов. Разбира се, спомените ми са детско-юношески, незадълбочени, но – ярки. Имаше картини, а поясненията на уредника (екскурзовода) бяха, че са на Васил Коларов – акварели и картини, изпълнени с маслени бои. Създавал ги е в различни години на живота си. И колкото тогава да не можех да ги оценя критично, беше ми ясно, че са рисувани сръчно, с чувство и усет към красивото и са на едно сравнително високо ниво. (След години научих, че Коларов има заслуги за създаването на галерия на Съюза на българските художници и на Националната художе...

Задушница Днес е най-студеният ноемврийски ден. От сутринта скитахме по градските улици с надеждата да събера малко кашони за продаване, за да купя поне хляб, но циганите и силният вятър не бяха оставили нищичко в контейнерите за смет. Поехме, гладни и премръзнали, с Топчо към гробището с надежда там да получим нещичко за ядене. Задушница е, днес всеки раздава храна за упокой на душите на мъртвите, надявах се някой ще подаде нещичко и на нас. Толкова много хора бяха дошли да почетат починалите си близки. Сякаш целият град се беше преселил на гробищата. Всяка жена носеше пълни торби с лакомства, каквито от три години не бях вкусвал – топли питки, колбаси или кебапчета, вафли, кифли, бонбони, варено жито със стафиди и орехи…Някога го обожавах, смесено с натрошени бисквити, канела и ванилия, поръсено с пудра захар, както го правеше баба ми. Можеше и с глътка вино или ракия да сгрея за „Бог да прости“ гърлото си. Толкова бях гладен! Втори ден нищичко не бях слагал в устата си. Празн...