Генка Богданова – Задушница
Задушница
Днес е най-студеният ноемврийски ден. От сутринта скитахме по градските улици с надеждата да събера малко кашони за продаване, за да купя поне хляб, но циганите и силният вятър не бяха оставили нищичко в контейнерите за смет. Поехме, гладни и премръзнали, с Топчо към гробището с надежда там да получим нещичко за ядене. Задушница е, днес всеки раздава храна за упокой на душите на мъртвите, надявах се някой ще подаде нещичко и на нас. Толкова много хора бяха дошли да почетат починалите си близки. Сякаш целият град се беше преселил на гробищата. Всяка жена носеше пълни торби с лакомства, каквито от три години не бях вкусвал – топли питки, колбаси или кебапчета, вафли, кифли, бонбони, варено жито със стафиди и орехи…Някога го обожавах, смесено с натрошени бисквити, канела и ванилия, поръсено с пудра захар, както го правеше баба ми. Можеше и с глътка вино или ракия да сгрея за „Бог да прости“ гърлото си.
Толкова бях гладен! Втори ден нищичко не бях слагал в устата си. Празният ми стомах болезнено ме присвиваше. Гладно беше и кучето. Очите ни жадно се взираха с надежда във всяка новопристигнала жена, която причаквахме още на входа на гробището. Протягах ръка и мъл вях с напуканите си от вятъра устни: „ Подайте, за Бог да прости!“ , но те гнусливо извръщаха очи и ни подминаваха забързани към гробовете на близките си. Вярно е, че не бях единственият несретник, протегнал ръка за милостиня в този ден. Тълпи нахални циганки и малки, сополиви циганчета обсаждаха гробището. Двадесетина дрипави и мръсни като мен, бездомници ме бяха изпреварили и обикаляха от гроб на гроб, хленчеха и подсмърчаха жалостиво, с надежда да трогнат по-жалостивите жени и да се докопат до някоя останала им раздавка или да ги почерпят с бонбон, или сладки.
– Ех , Топчо, – въздъхнах горчиво. - явно ние с теб сме най-противните, най–жалките, щом никоя жена не спря до нас! Ще умрем от глад, братко и никой няма да зажали за нас…
Кучето ме погледна измъчено с умните си, тъжни очи и полегна до краката ми, явно примирено и очакващо безропотно смъртта. Студеният вятър беше решил да подсили агонията ни. Рошеше проскубаната кожа на приятеля ми и безмилостно хапеше тялото ми през излинялото, забравило цвета си, протрито и на места прокъсано сако. Не можеха да го спрат нито тънката ми скъсана тениска, нито дебелия слой стари вестници, които бях напъхал под нея вместо бельо. С вестници бях усукал и вкочанените си от студа крака, обути в големите гумени ботуши, които открих това лято на един строеж. Не можех да спра и треперенето на посинелите си бедра под мръсния анцуг.
Протегнах напуканата си, загрубяла длан и погалих притихналото в краката ми куче:
– Дръж се, приятелю! Моля те, стани да потърсим поне подслон за през нощта. Като си отидат всички ще обиколим гробовете, дано намерим нещо, с което да залъжем гладните си стомаси…
Топчо отвори само едното си око, погледна жалостиво, сякаш ме молеше да го оставя да умре на спокойствие или се прощаваше с мен, но не помръдна от мястото си. Гладът и студът изцеждаха последните му искрици живот. Стъписах се, паникьосан, че губя единствения си, верен приятел. Преди три години го открих на едно сметище. Беше единственото оцеляло кученце от котилото на бездомната кучка, която не успя да ги отгледа, защото лежеше прегазена на шосето от три дни. Дожаля ми за мъничето и го взех със себе си. То приличаше на малка, космата топчица, затова го нарекох Топчо. Той стана мой постоянен спътник, мой обичан верен приятел и защитник. Делях с него оскъдната си храна, топлехме се взаимно в студените зимни нощи в порутените сгради, където намирахме подслон, разказвах му за миналите щастливи дни, за отнетия ми с измама дом, за изгубеното си семейство, Споделях с Топчо отчаянието и безнадеждността на бедния, самотен, отритнат от обществото и забравен от държавата човек. Той единствен беше свидетел на тревогата, с която посрещах и изпращах всеки нов ден по улиците без пари, без покрив над главата си, без надежда и вяра…
Сега и той се канеше да ме напусне! Вкопчих се в него, разтърсвах отчаяно отпуснатото му тяло, опитвайки се да го върна към живота и при себе си, когато чух възмутените викове на две жени:
– Какво правиш, бе изверг? Пусни горкото животно, че ще повикаме полиция! Отрепка жалка!– крещеше едната, удряйки ме по главата с чантата си.
Другата, зачервена и заекваща от възмущение, говореше разпалено на някого по телефона:
– Ало, дружеството за защита на животните ли е? Господине, аз съм представител на общината. Да, да, директор съм на дирекция „Социално осигуряване! Станах свидетел как един мръсен бездомник малтретира нещастно кученце. Като представител на общината, гражданка с будна съвест и активен природозащитник, не мога да допусна такова отношение към беззащитно животно! Моля, веднага изпратете Ваш служител да го вземе и да го настани в приюта за бездомни кучета, който наскоро откри общината! Горкичкото и то носи душа, не заслужава такава грубо отношение!
Онемях от изненада и възмущение! Горчива обида заседна в гърлото ми, болката и мъката вледениха сърцето ми. Същата тази жена преди час ме подмина с ледено безразличие, без да ми подаде поне коричка хляб, свила гнусливо уста, заради протегнатите ми мръсни ръце. Тя не видя човека под дрипите, не се замисли за човешките ми нужди : откога не съм ял, къде спя, как живея…? Тази, на която бяха поверени грижите за социално-слабите, демонстрира загриженост за кучето, погрижи се да му осигури подслон, храна, топлина, вместо да се трогне от моята съдба. В главата ми като ранени птици в клетка се пърхаха отчаяно тревожни въпроси:
„В какво време и в каква държава живеем днес, Господи? Какво е това общество, което милостиво изгражда приюти за бездомните животни, а спокойно обрича хората на мизерно кучешко съществувание? Как допусна хората да стигнат до тук, да станат толкова отчуждени, толкова студени, жестоки и безразлични един към друг? Раздават щедро храна за душите на мъртвите, а обръщат гръб на гладните, молят се Бог да се смили над починалите, но нямат милост към живите, изпаднали в безизходица, гнусят се да подадат ръка на падналите в калта, но лесно тъпчат чувствата им в калта на своето презрение…
– Сбогом, приятелю! Дано поне ти оцелееш в този объркан, грешен свят! – прошепнах през сълзи и тръгнах към изхода, защото като нищо, „бдителната“ чиновничка с „будна „съвест можеше да организира и моето линчуване.
Генка Богданова
