Марко Марчевски пише романа „Остров Тамбукту“ в концлагер за антифашисти

Художник Владимир Коренев

И тъй, „Остров Тамбукту“ е роман и нищо повече. Идеята да го напиша ми хрумна много отдавна, още през времето на най-тежките фашистки години, 1941—1943, в концлагера „Еникьой“. Повече от две години прекарахме в тоя лагер като пленници на тъмните сили, оградени с телени мрежи и пазени с картечници. Търпяхме грубостите на диви стражари, а често пъти и побоища. Събуждаха ни рано с дрънчене на ръждива релса, отвеждаха ни под строй в столовата, където закусвахме с топла, блудкава водица без захар и отивахме под стража на работа в зеленчуковата градина или на кариерата да вадим камъни. Ограждахме двора на концлагера с каменен зид, висок два метра, и над него дванадесет реда бодлив тел. Сами издигахме крепостните стени, зад които смятаха да ни държат дълги години. На обед ни хранеха с рядка бобена чорбица — и пак на работа. Вечерята ни беше още по-оскъдна. На вечерна проверка ни заставяха да пеем „Отче наш“ и „Химна на царя“, след това ни затваряха в хладните помещения с под от цимент. Това се повтаряше всеки ден, всяка вечер в течение на месеци, и години…

Само нощите бяха „наши“. Стражарите спяха в други помещения вън от каменния зид и не се интересуваха какво правим през дългите зимни нощи. Ние използувахме тяхната нехайност и превърнахме концлагера в политическа школа: слушахме беседи от добре подготвени другари, минали през школите на затворите или завършили образованието си в Съветския съюз. Но политическите теми като че ли се изчерпваха, а дългите зимни нощи нямаха край. Тогава дойде моят ред. Някои другари знаеха, че се интересувам от астрономия и ме помолиха да им разкажа нешо за небесните светила. Беседите ми възбудиха голям интерес, но скромните ми знания по астрономия бързо се изчерпаха и трябваше да премина на литературни теми. Когато и те се изчерпаха, помолиха ме да им разкажа нещо за своя живот. Нямаше как — започнах с априлските събития през 1925 година, разказах им за бягството си от България, за заточението ми на гръцките острови в Егейско море, след това разведох другарите си из Съветския съюз, от Кавказ до Москва и Ленинград, та дори до Северния ледовит океан, откъдето се вижда северното сияние… Това беше интересно, романтично пътешествие от горещите страни до студения Север и трая няколко вечери. Но една вечер дървата се свършиха, печката угасна, а навън бушуваше снежна буря. Така настъпи краят на „пътешествието“…

Но още на другия ден другарите се разтичаха из широкия двор на концлагера, откриха някъде дървен строителен материал, тайно от полицаите домъкнаха през прозорците няколко греди и ги скриха под наровете. Вечерта печката отново гореше. Другарите насядаха около нея и угасиха лампите. Стана тъмно и тихо. Стотина души чакаха да ги поведа отново към далечни, незнайни страни. Какво да им разкажа? Всичко преживяно бе изчерпано вече, но те искаха още и още… Нима трябва да съчинявам?

 

Художник Владимир Коренев

Един мой приятел, д-р П., тихичко ми пошепна на ухото:

— Съчинявай! Заведи ни в джунглата на Африка… Лов на слонове и тигри!…

И аз наистина поведох другарите си към Африка. Ние сме в Александрия. Скитаме из тесните улички на стария град. Влизаме в кръчмата „Китайски фенери“ да пием шербет. Запознаваме се с добрия стар турчин Мехмед ага. Разбира се, той пуши наргиле, пие кафе и ни разказва за родния си град Плевен… Пристига и мистър Смит, приятел на стария турчин. Заминаваме с неговата яхта за Кокосовите острови в Индийския океан. Но както винаги в такива случаи излиза силен ураган и яхтата се разбива в скалите на непознат остров. Това е остров Тамбукту. На него още не е стъпвал бял човек. Туземците ни посрещат враждебно. Решават да ни удавят. По заповед на първожреца ни хвърлят в океана с вързани крака. За по-сигурно на краката ни връзват тежък камък…

Вече е полунощ, време е да спим. Пък и пътешествениците са издавени вече — какво по-нататък? Но на другата вечер другарите отново се събират край печката и ме викат да продължа. Но как да продължа, когато снощи удавих всичките си герои? Казах това на своите слушатели, но те веднага възразиха:

— Да, но ти нали остана жив? Иначе нямаше да бъдеш сега при нас. Разкажи ни как си се спасил.

И аз продължих:

— Както ви казах снощи, след като хвърлиха в океана капитан Стерн и готвача Грей, двама диваци вързаха на краката ми доста голям камък и ме понесоха към океана. Докато се опомня, аз вече летях надолу от скалата. Слънцето за последен път блесна в очите ми — чу се плясък и то сякаш потъна заедно с мене във водата… Заритах силно с крака. За моя изненада вървите се разпуснаха, камъкът се изхлузи и отиде на дъното, а аз само с няколко движения на ръцете и краката изплувах над водата. На скалата нямаше никой. Туземците бяха си отишли…

Така приключенията на остров Тамбукту продължиха още няколко вечери.

Д-р П. беше един от най-ревностните ми слушатели. Всяка сутрин, преди да отидем на работа, той идваше при мене и ми казваше:

— Довечера ще продължиш, нали? Само че, както ти казах: лов на тигри и слонове! Нещо опасно, главозамайващо… Например ти си сам в джунглата, напада те свиреп тигър или лъв… Ти се бориш отчаяно, искаш да се спасиш на някое дърво, но стъблата на дърветата са гладки, а клоните им високи, не можеш да ги стигнеш. Изведнъж забелязваш на едно дърво грамаден орангутан, подаваш му ръка, той те хваща и те покачва на дървото, а тигърът или лъвът беснее отдолу…

— Докторе — казвам му аз, — тигри има само на два острова в света: на Цейлон и Борнео. А лъвове няма нито на един остров. И слонове…

— Какво значение има това? — казваше докторът. — Карай, джунглата всичко носи!

— Но тук има учени хора, които знаят тия неща — възразявах аз.

— Глупости! — сърдеше се докторът. — Нали каза, че на остров Тамбукту преди тебе не е стъпвал бял човек? Откъде ще знаят нашите учени какви животни има там?

Но аз не се поддадох иа докторовите внушения. Бях решил да бъда достоверен, да не влизам в противоречие с науката заради приключенията. Благодарение на това моите слушатели ми вярваха. Те не можеха да допуснат, че остров Тамбукту не съществува и че патилата ми там не са действителност. Не повярва само един: професор Ж.Н.

— Марко разказва сюжет за роман — каза той веднъж. — Всичко от начало до края е измислица.

— Не може да бъде! — възразиха му в хор от всички страни. — Ако остров Тамбукту не съществуваше и ако той не беше ходил там, откъде ще знае такива подробности за живота на туземците? Та той знае дори и езика им!

— Зумба — бозамбо! — обади се един шегобиец.

Той беше запомнил от мене няколко думи от езика на племето занго…

Ж.Н. добродушно се усмихваше, златният му зъб святкаше с топъл блясък. По-късно, когато създавах образа на плантатора Смит, аз си спомних златния зъб на професор Ж.Н. и го бутнах в устата на плантатора. Така си „отмъстих“ на професора за неговото неверие.

Все пак опитите на проф. Ж.Н. да разочарова моите слушатели не успяха. Приключенията на остров Тамбукту станаха постоянна тема за разговор из целия концлагер. Мнозина почнаха да ги преразказват, а журналистът А.Г. се опитал веднъж да ги разкаже като свои приключения, но скоро бил „разобличен“. Самият аз до такава степен се вживях в тази история, че почнах да сънувам своите туземци. Тогава реших да напиша роман за остров Тамбукту.

 

Художник Владимир Коренев

Комендантът на лагера беше ме зачислил на работа в зъболекарския кабинет. Сутрин измитах кабинета, донасях в една тенекия вода на зъболекаря, също интерниран, и си отивах в помещението. Зъболекарят за нищо повече не ме търсеше. Тази „владишка служба“ ми позволяваше да пиша и да чета по цял ден. Водех си дневник, в който записвах всички по-важни случки в лагера. Започнах да пиша и романа…

Към края на 1943 година събитията по фронтовете се развиваха с шеметна бързина. На Източния фронт германците отстъпваха още по-светкавично, отколкото бяха настъпвали. И на децата стана ясно, че наближава краят на Хитлеровия „нов ред“. Българското фашистко правителство потърси нови форми за „умиротворяване“ на страната и на 17 октомври същата 1943 година ни освободи от концлагера. Аз успях да изнеса ръкописите си в двойното дъно на едно сандъче. Това беше единственото ми богатство, „спечелено“ в концлагера: сто ситно написани страници — първите глави на романа — и двеста страници дневник.

На 10 януари 1944 година стана първата голяма бомбардировка на София, последвана още от няколко разрушителни нападения на английски бомбардировачи. В столицата настъпи пълен хаос, всеки се спасяваше, както може. Гарата денонощно беше задръстена с хиляди хора — мъже, жени и деца — и човек мъчно можеше да се добере до влак. След няколко часа успях да вляза в зданието на гарата. Тук срещнах двама познати: артистката М.П. и Йосиф, любител на изящните изкуства. Те отиваха в Търново. Реших и аз да отида с тях.

Носех два куфара с дрехи. В единия бяха и ръкописите ми. Аз го пазех като очите си. Когато след дълги перипетии и премеждия пристигнахме в Търново, първата ми работа беше да отворя куфара с ръкописа. Но за голяма моя изненада се оказа, че ключето не влиза в бравата.

Йосиф, който ме наблюдаваше с една особена усмивка, неочаквано каза:

— Това е моят куфар.

— Как така твоят? — сепнах се аз и погледнах към двата куфара, които Йосиф беше поставил пред краката си. — Ето ги твоите куфари. А този е мой. От София не съм го изпущал от ръката си.

— Ти ми направи голяма услуга — невъзмутимо каза Йосиф. — Аз имах три куфара и се чудех как ще се справя с тях. На гара София ти взе единия… Много ти благодаря…

Той клекна, бутна ключето си в бравата и то покорно влезе. Тогава с ужас забелязах, че макар спорният куфар да приличаше на моя като две капки вода, дрехите в него не бяха мои. Нямаше и никакви ръкописи. Моят куфар с ръкописите беше изчезнал…

Това беше голямо нещастие за мене. Нямах никакво желание да почвам романа отново. Освен това още през март същата година полицията почна да прибира бившите концлагеристи и аз трябваше да се укривам.

А след Девети септември се увлякох от партизанската тематика и забравих за „Остров Тамбукту“.

Марко Марчевски, 1957 г.