Летящите мисли на един градски човек - Десислава Стоянова
Всяка сутрин баща ми ме събужда с кафе в леглото. Ставам и събуждам децата за детска градина и училище, ако не са се събудили преди мен разбира се. После завеждам малкия на детска градина, а каката сама си отива на училище, все пак вече е четвърти клас и я е срам да я водя. След това се качвам на градския транспорт, погледът ми лети с движението на автобуса, в който се смесват парфюми с мирис на крака и пот. Навън пейзажите се сменят, от задушаващи сиви блокове, на междублокови пространства обрасли с трева и полуразрушени постройки от времето на соца, до накацали МОЛ -ове и търговски сгради, даващи работни места. Всяка сутрин в една от полуразрушените постройки висят младежи с желание за полет, но с качулки на главите и набодени тела. Всяка сутрин, забързани и нервно намръщени лица, се сливат с майското облачно небе, което надвиснало над автобуса, сякаш обещава да не събужда мисли за летене. Аз знам, че трябва да отида на време, да се върна на време, което всъщност е измислено понятие...