Външната политика на ЕС след Договора от Лисабон. Европейският съюз в търсене на обща външна политика.
Педро МАРСЕТ
член на ръководството
на Испанската комунистическа партия и
член на Управителния съвет на Европейската
лява партия, депутат в Европейския
парламент (GUE/NGL от 1994 до 2004 г.
Още щом Европейският
общ пазар (Рим. 1957) стана Европейски
(Политически) Съюз (ЕС) с Договора от
Маастрихт (1992) се почувства нуждата от
общ външен глас на международната сцена.
Тази нужда бе изразена от Хенри Кисинджър
през 1978. когато той попита за телефонния
номер на Европа, където се занимават с
външните работи, вместо да има многобройни
различни номера от европейски страни
- Париж, Лондон, Бон, Рим и т.н. Всъщност
с договора от Маастрихт бе създадена
Общата външна политика и политиката по
сигурността (ОВППС) в опит за справяне
с тази нужда. Но тя бе реално приключена
с Договора от Амстердам (1999) когато
Хавиер Солана (социалист) бе назначен
за Висш представител на Общата външна
политика и политиката по сигурността
(ОВППС) на Европейския Съюз до 2009г. когато
Договорът от Лисабон (2009) даде повече
власт на този пост чрез назначаването
на Катрин Аштън (също социалист) за Висш
представител на Европейския Съюз по
Общата външна политика и политиката по
сигурността (ОВППС).
Оригиналният икономически
модел, приет от Общия пазар през петдесетте
години беше повече или по малко в синхрон
с тенденциите на Кейнсианската социална
държава, които доминираха след Втората
световна война навсякъде в Западна
Европа и чиято основна цел е обща
енергийна политика (от въглища и ядрена),
обща селскостопанска политика (ОСП) и
нуждата от свободно движение на стоки,
като по този начин се омаловажават
граничните такси. Истината е, че този
модел имаше положителен ефект и резултатът
беше, че през осемдесетте години
Европейският регион стана най-важен в
света от икономическа гледна точка с
повече от 20% от глобалната световна
търговия. По-точно това беше в края на
осемдесетте години, когато започна
написването на Договора от Маастрихт
и моделът, който бе приет в този момент
вече не бе Кейнсиянския. а неолибералния,
който дойде от Чикагската школа - моделът
на Милтън Фридман за превръщане на
свободния пазар в главно действащо лице
и омаловажаване на ролята, която играеха
обществените инстанции и намеси. Той
се дължеше на т.нар. „фискална криза на
Държавата" (1973), според специалиста
Джеймс О'Конър, когато първоначално с
Маргарет Тачър, а по-късно и с Роналд
Рейгън започна реализирането на
неолибералния модел, който бе приет
едновременно от всички правителства,
дори и от тези със социалистически и
социалнодемократичен подход (социален
либерализъм) с трите му главни точки,
които Рикардо Петрела нарича трите
думи, започващи с буквата Д: 1) обществен
дефицит нула (с орязванията на обществените
бюджети, приватизации и намаляване
заплатите на държавните служители и
пенсиите) 2) капиталова делокализация,
която търси по-добро място в чужбина за
индустриите (с по-евтин труд и без
фискални задължения), и З) трудова
дерегулация с цел да се повишат ползите
докато се намаляват заплати.
Ясно е, че когато през
1992г. бе приет Договорът от Маастрихт,
бе почувствана нуждата от Обща политика
по външните работи (ОПВР), но външната
политика на ЕС бе насочена към уреждането
на Търговски споразумения с отделните
държави или с регионалните единици. с
което се търсеше реализирането на
„свободни търговски зони", хармонични
с неолибералния модел, където нашите
стоки и капитали щяха да намерят лесни
пътища да разгърнат своя потенциал.
Винаги с отрицателни последствия за
онези зони, които не можеха повече да
си позволят създаването на свои собствени
индустрии и които страдаха от контрола
на либерализираното селско стопанство.
Всички тези ”споразумения за свободни
търговски зони" бяха насочени първо
към бившите колонии, което ще рече
Британската империя и нейната общност,
Френската африканска империя, португалските
и испански бивши зони на влияние,
холандската, италианската и т.н.
Единствената голяма европейска държава
без такава възможност беше Германия.
Ето защо възможността „далечен изток"
дойде с падането на Берлинската стена
през 1989 г. и последвалият крах на бившите
източноевропейски режими, като Югославия
остана последната пречка, която трябваше
да бъде премахната.
Когато Европейският
Съюз започна тази нова фаза на икономическа
експанзия, бе почувствана нуждата да
има Политика по външните работи, която
да може да се справя с последствията от
тази нова реалност. Може да се каже, че
ние като европейци повече или по-малко
имитирахме пътя на империализма, типичен
за обединените щати в Северна америка
(САЩ). Разбираемо е, че понеже ние нямахме
обща военна сила като тази, която САЩ
имат, ние използвахме НАТО като военен
инструмент за нашите цели. Всъщност не
е съвпадение, че щом беше подписан
Договорът от Амстердам през 1999г., за
Висш представител (нещо като министър
на външните работи) бе назначен Хавиер
Солана, бивш Главен секретар на НАТО и
този, който проведе войната срещу
Югославия като израз на желанието на
европейската политика и икономика да
се разшири на изток без никаква пречка.
Това бе същият този Хавиер Солана, който
през 1982г. написа брошура в Испания със
заглавието "50 причини да не принадлежим
към НАТО"
Всъщност след падането
на Берлинската стена (1989г.)абсолютното
предварително условие за членство в
ЕС, наложено на бившите държави от
Варшавския договор, бе първо да влязат
в пакта НАТО.
Със засилването на
модела на неолиберализма след създаването
на Световната търговска организация
(СТО) 1994г. западните държави спешно се
нуждаеха от някакъв вид военна мощ,
която да може да поддържа новия
икономически ред. Тази нужда бе задоволена
от новите цели и организация на НАТО,
одобрени на Вашингтонската конференция
през 1999г, когато НАТО вече престана да
се ограничава до въпросите на Западна
Европа и имаше за поле на действие цялата
планета.
Провалът на Европейската
външна политика може да бъде представен
най-добре в такава деликатна материя
като израелско-палестинския конфликт,
където винаги присъстват САЩ, които
подкрепят Израел, срещу резолюциите на
ООН и където ЕС изобщо не играе никаква
роля. Аз имам перфектен пример за това
от времето, когато бях депутат в
Европейския парламент и когато в
Комисията за външна политика се дебатираха
и бяха приети, а по-късно одобрени с
мнозинство от над 600 гласа, онези мерки,
които бяха прогласувани от партиите на
левицата, зелената партия, либералните,
но също и консервативните партии, за
прекратяване на споразумението ЕС-Израел,
тъй като имаше нарушения на човешките
права от Израелската спрямо Палестинската
държава. Когато резолюцията бе отнесена
до Съвета на Европа, и бе наложено вето
от три значими държави - Великобритания,
Германия и Холандия. ЕС не беше в състояние
да изиграе минимална роля в решаването
на конфликта. Същото се отнася до случая
с процеса на деколонизация на Западна
Сахара според резолюцията на ООН или
до напреженията в Средния Изток или
дори до скорошната Арабска пролет,
където влиянието на ЕС бе доста
незначително, макар и не негативно както
при скорошния случай в Либия с войната
на НАТО срещу полковник Кадафи. Разбираемо
е, че Европейската политика по външните
работи е в търсене на програма за
действие.
Според моята гледна
точка, трите главни компонента на
външната политика на ЕС, които трябва
да се вземат предвид са:
1) да може да има
отделен глас в международната сфера и
в международни форуми като ООН, Съветът
за сигурност на ООН, СТО, Международния
валутен фонд (МВФ), Световната банка
(СБ) различните агенции на ООН като СЗО,
ЮНЕСКО, ОХСС, МТО (Международна организация
на труда) и т.н.;
2) ролята на ЕС в
международните конфликти - мирна или
чрез военни действия;
3) ролята на икономическата
мощ на ЕС и влиянието му в света, свързано
най-вече с изграждането на нов световен
икономически ред (НСИР).
От моя опит като член
на Европейския парламент си спомням
два значими примера по темата. Първият
беше през 1996г., когато в Комисията за
външна политика дебатирахме ситуацията
на бившите съветски страни, включително и Русия и аз предложих да
създадем план, полуподобен на плана
Маршал, за тези страни, за да избегнем
опасностите на социалното разцепление
и упадък и също в търсене на по-добър
подход и разбиране на тези страни. Моята
теория беше, че икономиката на ЕС беше
един вид огромен кораб, който разцепва
морето и създава около себе си опасни
вълни, като по този начин засяга съседните
държави от север (Русия) и от юг
(северно-африканските). Получи се някакво
пренебрежително отхвърляне с аргументите,
че нас не ни засяга развитието на тези
държави. Това беше тема в интерес на
тези държави и нищо повече. Вместо план
Маршал, това което направихме е система
от противоракетни щитове, застрашаваща
Русия. Вторият пример е свързан с
Барселонския процес за Средиземноморието
с цел подобряване на социалните и
икономически условия на средиземноморските
държави, който също започна през 1995г. в
Барселона като определена обща политика
на ЕС. Още от самото начало беше ясно,
че има две пречки. Първата беше включването
на Израел, което прерасна в непреодолима
пречка. Втората произтече от нашата
конкретна цел за тези страни да ги
включим в някакъв вид зона на свободен
пазар, контролирана от ЕС, с цел да се
гарантират продажби на наши стоки и
второ - да се инвестира в тяхното селско
стопанство. Резултатът беше катастрофален,
увеличаващите се неравенства и създаването
на огромни емиграционни приливи на
хора, които се опитват да прекосят нашите
граници в отчаяно търсене на работа.
Както разбирате, тези въпроси са свързани
с демократичното надигане на арабската
младеж в началото на годината в Египет,
Тунис, Либия. Мароко, Сирия. Йордания,
Йемен, Бахрейн и т.н.
Всъщност Договорът от
Лисабон разбира тези въпроси и дава
някакъв вид отговор. Ние откриваме
следните главни въпроси във външната
политика на ЕС:
1) нуждата да имаме
Обща дипломация, обслужване на европейските
външни действия (ОЕВД);
2) Европейската агенция
за защита. свързана с военната индустрия,
която е независима от САЩ, със създаването
на групите за бърза военна реакция но
същевременно и приемането на НАТО като
общ инструмент в интерес на ЕС;
З) и трето компромис
с модела, приет от СТО в нейните усилия
да има световен свободен пазар, където
са отнети обществените услуги и социалния
аспект.
Разбираемо е, че ние от
ЕЛ не сме съгласни с тези предложения
и вместо това сме за модифициране на
Договора от Лисабон с цел да имаме една
Европа на солидарността, мира и социалната
справедливост.
Всъщност на Парижкия
конгрес на Европейската левица през
декември 2О10г. ние одобрихме следните
тези:
Европейската лява
партия ще продължи своята борба за
последователна мирна външна политика
и политика на сигурност за един свят
без оръжия за масово унищожаване. Ние
участваме във всички кампании за
солидарност и мир, в частност в Средния
изток, за справедливо и безпристрастно
уреждане на израелско-палестинския
конфликт базирано на резолюциите на
ООН с формирането на жизнеспособна
палестинска държава със столица Източен
Йерусалим.
Ние искаме край на
войната, водена от НАТО в Афганистан и
оттегляне на всички чуждестранни
контингенти. Ние също така изискваме
оттегляне на останалите военни части
и други военни намеси от Ирак и призоваваме
международната общност да поеме своята
отговорност за гражданското реконструиране
на Ирак.
Много е наложително да
бъде призната Арабската демократична
република Сахарауи като първа стъпка
с цел да се прекрати международната
блокада, наложена на народа Сахарауи.
Ние осъждаме нарушенията на човешките
права, извършени от мароканския
диктаторски режим срещу народа на
Западен Сахарауи. Ние осъждаме също и
намерението на империалистическите
държави да превърнат народите на Сирия
и Иран в новите врагове на човечеството
с цел да се облагодетелстват интересите
на Израел в района.
Прогресивното и
реципрочно разоръжаване едновременно
с третите страни е от основна важност.
Ние желаем мирно съвместно сътрудничество,
носещо ползи на всички, както и диалог
с нашите съседи и стабилност в Европа
и Русия. Военното стратегическо
сътрудничество на ЕС с НАТО трябва да
бъде спряно.
Европейската левица
потвърждава искането си за разформироване
на НАТО и призовава за международна
кооперативна система за сигурност,
съответстваща с международното право
и принципите на реформираната и
демократизирана система на ООН. Ние
силно се противопоставяме на всеки
тласък към по-нататъшно милитаризиране
във външните отношения на ЕС и подкрепяме
кампанията за мирна роля на Европа в
света. ЕС също така трябва да зачита
правата на неутралните държави да
продължават своята политика на
неприсъединяване. Европейската лява
партия призовава за разформироване на
силите за интервенция на ЕС и бойните
единици на ЕС. Агенцията за отбрана на
ЕС трябва да се разформирова и да се
замени от Агенция за разоръжаването и
преструктурирането на ЕС.
Европейската лява
партия призовава за спиране на всякакви
военни ангажименти зад граница на ЕС
като например изпращане на военни
експерти или консултанти за подкрепа
на държави с авторитарни режими или
ангажиране в гражданските войни, като
например в Сомалия. Европейската лява
партия се противопоставя на Европейската
служба за външнополитически действия
с военни функции и на текущата стратегия
на ЕС за военно и гражданско сътрудничество.
Средствата за подпомагане на развитието
и за борба с бедността не трябва да се
използват за военни цепи. Ние изрично
се противопоставяме на съкращенията в
структурните бюджети и бюджетите за
кохезия, целящи увеличаване на средствата
за военна външна политика на ЕС.
Европейската левица
изразява своята солидарност и подкрепа
за политическите процеси в Латинска
Америка. където се търси по-широка
демокрация и по-активно участие на
гражданите в процесите. Ние считаме за
много важно да се продължат съвместните
срещи на форума от Сао Паоло, за да се
обменя опит относно работата по критични
проблеми. По-конкретно ние наблягаме
на спирането на блокадата срещу Куба.
Европейската левица
желае да промени споразуменията между
ЕС и Латинска Америка, които са подписани
и които в момента са в процес на договаряне
с оглед на налагането на неолиберални
политики в интерес на мултинационалните
предприятия, основно тези, които имат
най-лоши екологични показатели, целящи
да установят патенти в областите на
здравеопазването и биоразнообразието.
Европейската политика
за развитие трябва да задължава всички
държави-членки на ЕС да изпълнят целите
за развитие през новото хилядолетие
към 2015 г., като отделят резерв от 0.7% от
БВП за подпомагане на развитието. Това
изисква преориентирания на режима на
производство и потребление, което няма
да застраши капацитета на природата и
при което стоките за бита и парите няма
да са база за оценка. С тази цел ние
преследваме търговски споразумения,
сключвани от ЕС. които да наблягат върху
спазването на всички основни критерии
на Международната организация на труда
и стандартите за труд и човешки права
във всички страни-партньори. Те не трябва
да водят до създаването на ползи за
транснационалните компании, които
търсят достъп до природните ресурси и
целят увеличаване на печалбите си.
Ние призоваваме за
международно сътрудничество за борба
с глобалното затопляне. За да се
предотвратят най-сериозните влияние
на промяната на климата, до 2020г. трябва
да се предприемат редица мерки.
Европейската левица предлага да се
стремим към 40% намаляване на емисиите
на СО2 към 2020г. в развитите държави (в
сравнение с нивото от 1990 г.). В Европа
това конкретно засяга секторите на
енергийните иновационни технологии,
селското стопанство и горското стопанство
с оглед на съхранението на биоразнообразието
и въглеродните емисии и строителния
инженеринг.
Към тези основни точки.
които набелязва Европейската лява
партия можем да добавим политиката,
насочена към търсене на свят в мир и
социална справедливост. Ние категорично
осъждаме войната в Либия, провеждана
от НАТО в търсене на контрол над ресурсите
на нефт.
Педро Марсет,
Фондация "Бузлуджа", София 2012г.
