Българският капитализъм ражда бездуховност

Людмил Стоянов

Пирамидата на обществения и държавния механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се покачат на върха, минават обикновено през трупове и счупени кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в чужда страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм. 

Ако състоянието в обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието й помътнено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря по-дълбоко. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича..., подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго, освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета. 

От това следва, че народната душа ще остане и е останала чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антинародни цели, преди да осъзнае елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен от редица антинародни актове, - разуверен в надеждите си, днес той е зле застъпен, с убита воля и разколебана болна душа. 

Людмил Стоянов, 1930 г. „Защо искам да емигрирам“

Семейство Мария Грубешлиева и Людмил Стоянов. Снимка Тодор Славчев.