Българският капитализъм ражда бездуховност

Людмил Стоянов

Пирамидата на обществения и държавния механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се покачат на върха, минават обикновено през трупове и счупени кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в чужда страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм. 

Ако състоянието в обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието й помътнено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря по-дълбоко. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича..., подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго, освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета. 

От това следва, че народната душа ще остане и е останала чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антинародни цели, преди да осъзнае елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен от редица антинародни актове, - разуверен в надеждите си, днес той е зле застъпен, с убита воля и разколебана болна душа. 


Людмил Стоянов, 1930 г. „Защо искам да емигрирам“

Семейство Мария Грубешлиева и Людмил Стоянов. Снимка Тодор Славчев.

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и...
Прочетете още

Високи сини планини – Младен Исаев

Изображение
ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от коприна — това е моята родина! Обичам те, земя голяма, тъй, както си обичам мама, тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица. Обичам българските думи, що слушам по поля и друми, обичам хубавите песни и приказките ни чудесни. Когато гледам планините и слушам да шумят реките, в шума на Рила и Пирина аз чувам моята Родина. Младен Исаев ЛЮБОВ Ние тръгнахме като изгрели две слънца. Накъде? Все едно. Беше наша земята, ние - нейни деца. И когато зли облаци скриха и земя, и небе, там звезда керванджийка твойта обич ми бе. И когато сняг бялата зима върху всяка тревичка посе, мен ме сгряваше с живия огън само твойто сърце. И когато в планинските дебри ни понесе гърмяща река, бе за мене спасително клонче само твойта ръка. Благославям аз нашата среща в тоя свят - и добър, и суров, - твойта вярност и сила, моя светла любов! Младен Исаев КЪМ ПОТОМЦИТЕ Ще дойдете на грешната земя като росата призори пречистени. Щ...
Прочетете още