„12-те“ – революционна поема – Александър Блок

Дванадесетте

1

Черна вечер.
Бял — снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър —
по цял божи свят!

Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега — лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се — ах, тежко!

Между две здания —
обтегнато въже.
На въжето — плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
Една бабичка свива се — плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат —
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат —
а всеки днес е гол и бос…

А ето бабичката спъна се —
и в преспа сняг пред нея тропва!
— Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.

А тоз кой е? — Дълги власи
и говори полугласно:
— Предатели!
— Загина Русия!
Сигурно — писател,
вития…

А ето дългополий —
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?

Помниш ли ти нявга какво време беше —
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?

Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
— Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и — туп — на земята!

Ю.П.Анненков, 1918 г., перо и туш

Ай, ай!
Помогни, ръка подай!

Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:

И ние сме имали събрание…
ей в туй здание…
решиха
постановиха…
За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,
а за по-малко — на никого занапред…
Да спиме вече…

Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се —
и свири вятърът един…

Хей, сиромашки син!
Ела насам —
да се целунем ний…

Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!

Черно, черно небе.

Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…

Другарю! Следи —
всичко добре!

2

Вятър вее, лети снегът,
дванайсет души бавно вървят.

Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове — навред, навред, навред…

В уста — цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!

Тра! Та-та!

Студено, другари, студено.

— А Ваньо с Катя — в кръчмата…
— Керенки има тя в чорапа!

— Сега сам Ваньо е богат…
— Бе Ваньо наш, а днес — солдат!

— Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
— Опитай мойта да целунеш!

Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя —
с какво, с какво е тя занята!…

Тра! Та-та!

А огньове — навред, навред, навред…
Винтовките — преметнати отпред…

С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!

Другарю, винтовката — смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!

В затворнишката,
в колибарската,
дебелодирнишката!

Ех, ех, без кръст!

Михаил Ларионов, 1920 г.

3

Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.

Ех, ти скръб — ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!

Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята —
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!

4

Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети;
електрически фенер
пред капрата блещи.
Ах, дий, дий!

Той в шинел и със фуражка,
с физиономия глупашка —
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…

Ваньо — ех че е напет!
Ваньо — думи като мед!
Катя той — глупачката — прегръща,
с думи сладки й отвръща…

Тя се смее през главата,
бляскат — бисер — зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
С муцунка дебела…

5

На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя —
друга рана, прясна ощ!

Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!

Ходеше в бельо с тантели —
походи си, походи!
Блудстваше с офицери —
ах, поблудствувай си ти!

Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!

Помниш ли ти офицера —
от нож умря, не бе щастлив…
Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!

Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!

С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!

Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!

Михаил Ларионов, 1920 г.

6

… И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…

Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…

Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…

Файтонът — с Ваня — в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!

Трах, тарарах! Сега познай!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как с чужда се любовница гуляй!

Избяга, дяволът! Ала — помни,
Ще се разправим утре ний!

А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото й струи едвам!…

Що, Кате, как си ти сега? —
ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

Вървете с революционен крак!
Не спи — и бди заклетий враг!

7

И пак вървят дванайсетте.
Пушките — на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…

Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал —
без да знай ни где, ни кой…

— Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
— Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?

— Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…

Зарад страшните лъчи
в огнените й очи,
за луничката кафява
върху дясната й плешка —
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!

— Их, курвар такъв — не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? — Моля, заповядай?
Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!

Днес не е такова време —
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!
И виж — Петърчо забавя
бързите си крачки пак —
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…

Ех, ех!
Развлечението не е грех!

Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!

Изби с вино разтворете —
гуляе старият голтак.

8

Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!

Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…

Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…

Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…

Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…

Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората —
чернооката…

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

Скучно!

9

Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч — момци,
днес веселете се без вино!

Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.

Стои — пес гладен буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака —
пес мършав със безсилна злост.

10

Снежен вихър вей и плаче —
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!

На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…

— Ох, виелица — да чува свети Спас!
— Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?

Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
— С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!

Напред, напред, напред,
работен народ!

11

… И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…

Към невидимия враг
бдят винтовките железни…

В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…

Вей далече,
кървав флаг.

Смътни речи,
стъпки в мрак.

Ето вече
лютий враг.

И виелицата вей навред
ден и нощ,
с дива мощ…

Напред, напред,
работен народ!

Наталия Гончарова, 1920 г.

12

… Идват с властна стъпка в нощний мрак…
— Кой е там? Ела! —
Вятърът с червений флаг
вей сред нощната мъгла…

Снежна преспа в тъмнината.
— Кой е там? — Излез без страх!…
Само мършав пес се клати,
изгладнял, след тях…

Махай се, проклета мърша,
да не те погаля с щик!
Стар свят — пес олекнал, мършав,
падай — удрям в същий миг!

… Скърца зъби изгладнял вълк,
свил опашка, чака сам —
пес премръзнал, пес без слава…
— Обади се, хей! Кой там?

— Кой там вей червений флаг?
— Погледни какъв е мрак!
— Кой там броди в мрака — кой е —
покрай къщи и завои?

Все едно, аз ще те хвана,
по-добре се нам предай!
Ей, другарю, зле ще стане —
Кой си? Ще гърмиме, знай!

Трах-тах-тах! — И само ехо
екна в околния мрак…
С дълъг смях над тъмни стрехи
литна снежна буря пак…

Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах!

… Те вървят през нощний мрак —
гладний пес върви след тях,
а пред тях — със кървав флаг,
скрит в виелицата шумна,
незасегнат от куршума,
с нежна стъпка, бял и пищен,
в снежни бисери обкичен
и с венец от бели рози —
там пред тях: Иисус Христос.


Александър Блок, януари 1918 г.

Превод: Гео Милев, 1920 г.