Нула с воля за живот – Даниела Паскова
 |
| Фотограф Петрос Коджабасис, Гърция. |
НУЛА
- Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хммм, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке. Добре дошла при нас. - чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти.
Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата ù и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега.
Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина.
"Страните на големите възможности" - така пишеш навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън родината. На пръв поглед беше лесно, особено за млади и работливи хора като Ася и то с добро образование и отлични по успех дипломи. Не ù се искаше още да заминава. Тук беше домът ù. Тук искаше да се реализира и да покаже на какво е способна. Приемаше заминаването в чужбина като бягство.
"Трудно е в изстрадалата ни държава да се живее и работи - да, но нали ние трябва да я направим по-хубава и по-гостоприемна за нас и за собствените си деца. Ако не ние... тогава кой?" - си мислеше момичето.
Ася вървеше по прашната улица на големия студен град. Не забелязваше боклуците около себе си, нито намръщените хора. Блуждаеше в мечти и надежди като наивно малко птиче, излетяло току-що от гнездото и усетило свободата на пролетното ведро небе. Рееше се с широко разперени криле. Пърхаше и поемаше трудния път нагоре към висините, без да се замисли много-много за големите хищни птици, които може би ще срещне по пътя си.
Първи работен ден.
Ася беше притеснена, но и радостно възбудена. Обичаше професията си. Беше си я избрала сама, въпреки скептичните възгласи на всички около нея: "Пак си помисли. Вярно е, че ще даряваш живот. Това е хубаво. Но пък за колко на месец ще е? Знаеш ли? Няма да ти стигат парите за нищо. Всичко лапат ненаситните доктори, а ти ще им вършиш повечето работа. И накрая и едно "благодаря" няма да получиш в повечето случаи. Неблагодарна професия е това на акушерката. Друго е било преди на село. Я някоя кошница с череши, я яйчица, я прясно овче сиренце... все по нещо капе. Сега вече не е така. Ама като си ината... блъскай за този, дето духа..."
Ася не чуваше всичко това. Учеше с усърдие и излезе от института като отличничката на випуска. И пак се започна: "Браво, добре се изучи. Ами сега? Я заминавай по чужбината. Ще почнеш от нулата, вярно е, но те като те видят, че си умна и способна и ще се издигнеш. Няма да е като тука. Там хората оценяват работливите пчелички."
"Стига, сама ще си преценя къде да работя и как да подредя живота си. Вие си гледайте собствената съдба. За моята не мислете..." - Ася не позволяваше много да ù опяват. Знаеше възможностите си. Бързо се учеше и беше контактна. Това винаги ù беше помагало досега в живота. Едва ли сега ще е различно.
Първото изродено дете.
Ася беше гледала много раждания по време на стажа си, но за първи път пое младия живот в ръцете си. Докторът се беше запил някъде из кабинетите. Нямаше време да го извика. А и да беше дошъл навреме, какво ли щеше да направи в това си състояние - пиян и разконцентриран. Бебето излизаше и Ася се справи блестящо сама. Раждането беше като по учебник. Умът ù бързо прецени всеки риск и за майката, и за детето и тя направи така, че всички усложнения да бъдат избегнати.
- Браво, момиче. - каза и старата акушерка от съседната родилна зала. Справи се чудесно. Има много хляб в теб, виждам. Само да не се развалиш, че с това кръшно телце и тия хубави форми - тц-тц, сигурно си забелязвала как те гледа шефът.
Не... Ася не беше забелязала. На работа гледаше само измъчените и молещи очи за помощ на раждащите майки. Вършеше си работата със старание и човещина. Защото самата ù професия всъщност го изискваше. Усмихваше се и обясняваше всичко на пациентките. Прескачаше и отвън за секунда, за да успокои татковците, които нервно обикаляха във фоайето. Колко бяха смешни и сладки така притеснени и уплашени... Най обичаше да съобщава прекрасната новина.
"- Имате си момиченце! Честито!". Татковците в първия момент гледаха като неадекватни, после скачаха да я прегръщат. Благодариха ù и понякога даже я целуваха в радостта си.
Чудото на раждането! Това изпълваше всяка една минута от работното време на Ася. Тя беше доволна и щастлива покрай младите майки и татковци. А поемеше ли новия живот в ръцете си, я изпълваше такава топлина и надежда, че очите ù винаги се насълзяваха.
- Еххх, момиче, момиче... ще свикнеш. Много си млада и зелена. - възрастните акушерки я гледаха и цъкаха с език. - Ако вземем да ревем на всяко родило се пикливо бебе, докъде ще я докараме.
Една нощна смяна беше спокойно. Колежка имаше рожден ден и всички се бяха събрали да се черпят. Ася мина, поздрави я, хапна торта и се запъти към малката стаичка за почивка, за да си направи кафе. Никой не забеляза отсъствието ù, освен един... Момичето седна и се зачете в книгата, която винаги носеше в чантата си. Потънала във вълшебния свят между кориците, тя не усети как вратата се беше отворила и в стаята беше влязъл дежурният лекар - възпълничък, плешив акушер- гинеколог в напреднала възраст. Лицето му носеше особена мазна и нагла осанка. Ася не го харесваше и понечи да стане, когато той стовари туловището си до нейното и я притисна в ъгъла на дивана.
- Къде хукна? Стой сега тук да проверя аз какво си научила за краткото време, откакто си тук. - фъфлеше и смърдеше на бъчва. На Ася ù се догади. Отново понечи да стане, но той я натисна грубо с една ръка през раменете, а другата плъзна по бедрото ù.
- Яяяя покажи сега на чичо доктор откъде влизат бебетатаааа? - разхили се мазно и стисна бедрото ù.
Ася пламна. Скочи и пъргаво се изплъзна от хватката му. Докато се шмугваше между масичката и дивана, мина през опънатите му крака и той извика.
- Ще съжаляваш. Даваш дори и на татковците роми да те прегръщат, а сега ще ми се правиш на честна. Фригидна кучка!
Ася затръшна вратата зад себе си и се затича през коридора на Родилното. На вратата към фоайето се сблъска с една от младите лекарки.
- Ася, къде бягаш? Какво се е случило? - загледа я в очите и разбра веднага - Излез малко навън. Ще кажа, че съм те изпратила в Неонатология.
След тази нощ Ася вече не идваше на работа така щастлива. Оглеждаше се и внимаваше много повече. Имаше чувството, че акушерките си шушукаха зад гърба ù, а старите доктори я гледаха високомерно. "Настъпваха" я при всеки удобен случай. Наричаха я некадърница, патка... и какво ли още не. Тя си мълчеше и си изпълняваше работата все така съвестно, само дето усмивката ù вече не беше така лъчезарна и невинна.
Поредната нощна смяна.
Беше лудница. Като че ли всички се бяха наговорили да раждат точно тази нощ. Всички зали бяха заети. В предродилно имаше родилки, които изчакваха. Работата нямаше свършване.
Ася бързаше за операционната. Спря се и направи път, за да изведат поредната майка-родилка.
- Тая няма късмет. Роди се мъртво. То толкова малко, че не става за нищо. Роми... ще си направят ново. Какво ли им пука. - двете санитарки си предадоха носилката с упоената току-що родила жена. - Ти пък к'во искаш?
- Кажи на доктор Иванов, че го викат в първа зала. Бързо. - Ася искаше да говори с акушерка, но санитарката не ù разреши да надникне вътре. Все много разбираха тези санитарки. За всичко имаха отговори и коментар. Момичето се дразнеше, но не можеше да направи нищо.
- Ще му кажа. Айде изчезвай, не си стерилна.
- Амааа, да дойде веднага.
- Добре де, добре. К'во си ми се развикала.
Вратите на операционната се затвориха. Ася остана в коридора. За миг се подпря на малката масичка в ъгъла. Беше страшно уморена, а до края на дежурството имаше поне още час.
В този момент чу леко писукане. Ослуша се.
"- Какъв е тоя звук?" - момичето замря и напрегна още повече слуха си. Идваше от един леген, поставен на масата до нея. Бързо отметна пелената, с която беше покрит, и разбра откъде идва звукът. Грабна малкото детско телце и влетя в операционната.
- То е още живо! Вижте!
- Ама че упорита нула*. Ако беше българче, досега да е умряло 100 пъти. Дай го насам и изчезвай веднага. Ама че момиче. Откъде ни намери работа сега, и без това тая мърша ще издържи най-много час-два.
Ася стоеше в коридора на Родилно отделение. Ръцете ù бяха кървави и мръсни, а по лицето ù се стичаха сълзи.
- Я, сладуранката. Как си, моето момиче. Свикна ли вече при нас. Влез, влез. - шефът на Отделението стана от стола си зад бюрото и разтресе огромното си туловище.
- Няма нужда да ставате. Аз само за секунда. - Ася остави пред него на бюрото бял лист хартия, на който пишеше нещо. - Напускам.
- Как така напускаш?
Отговор не последва.
Ася излезе почти тичешком от Родилното, от Болницата, от Града, от Страната...
Вървеше през летището. Дърпаше голям куфар с едната си ръка, а в другата държеше билет, на който пишеше: destination - Italy. Отиде да бере ягоди...
* "нула" се казва на неразвито новородено дете, тежащо по-малко от 1 килограм заради нулата преди цифрата на теглото му.
П.П.: Може би ви звучи грубо и прекалено.
Искам само да уточня, че не обобщавам нито Родилната помощ у нас, нито лекарското съсловие. Има и много съвестни лекари, акушерки и мед. сестри, които наистина приемат професията си като призвание. Нека всички им благодарим от сърце, че не са избягали, притиснати от неуредиците в Здравната ни система и пошлото израждане на медицината у нас.
Даниела Паскова - Кали, 24.04.2013
 |
| Фотограф Петрос Коджабасис, Гърция. |
НУЛА С ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ
– Benvenuti in Italia. Vi auguriamo un piacevole soggiorno. [1]
Ася изслуша пожеланията на стюардесата на още няколко езика, усмихна се и стана от мястото си. Излезе на площадката на стълбата и вдиша дълбоко. Животът ù започваше отново.
Младата жена беше загърбила Родината си с лека ръка. Първите минути от полета се чувстваше жалка бегълка, но сега сърцето ù трепкаше възбудено, а очите ù попиваха с нетърпение всяка подробност от обстановката. Надеждата за ново начало ù носеше радостен порив в душата. Почувства се свободна и щастлива. Махна с ръка, за да пропъди нерадостните мисли за последния път, когато се почувства така… точно преди да започне работа в собствената си Родина и тихичко се окуражи на ум:
„Сега ще е различно! Тук е Европа. Тук хората са други и ценят човека и неговия труд. Не трябва да се страхувам… ще се справя!”
Ася се огледа и забърза към уреченото място, където би трябвало да я чака бъдещият ù работодател. Вдигна учудено вежди, когато насреща ù се запъти едър смугъл мъж, който проговори на чист български език:
– Добре дошла… – той погледна документите в ръката си и продължи – Ася, нали?
– Да... Ама Вие сте българин?
– Хе-хе-хе, ти какво очакваше? Казвам се Ангел, приятно ми е. Добре ли пътува? – попита той, докато ù подаваше ръка.
В следващия момент мъжът се обърна и посочи бусчето на паркинга на летището. Ася смотолеви нещо тихо в отговор, но никой не я чу. В стомаха ù се стрелна безпокойство. Като че ли всичко се повтаряше отначало…
„Глупости! Така ми се струва. Тук трябва да е различно. Тук е Европа…” – пропъди тя тревожните си мисли и смело закрачи след чевръстия си сънародник към колата, която щеше да я откара до новия ù живот… далеч от дом и Родина, далеч от близки и роднини, далеч от нищетата и пошлото израждане на човешките ценности, с които се беше сблъскала преди да тръгне.
Водовъртеж завъртя Ася в следващите дни. Не знаеше на кой свят се намира. Като робот изпълняваше всичко, което се изискваше от нея с надеждата постепенно животът ù да придобие розовия оттенък на брошурата за работа, която беше прочела в интернет преди да тръгне. След втория месец Ася седна на края на леглото си, стисна глава между изпотените си и захабени от работата длани и заплака тихичко и неудържимо.
„Та нали тук е Европа! Всъщност всичко е същото, само че е украсено с вкус на ягоди и мазни усмивки и то отново родни български. Просто magnificamente! [2]”
Ася стоеше на края на леглото си в малката стаичка на малката квартира, осигурена ù от добронамерения и услужлив сънародник Ангел, която делеше с още пет жени и за която плащаше по сто евро на месец. Тя вече знаеше, че има и жилища, където живееха не по пет, а по десет берачки на ягоди. Всъщност Ася сега беше берачка на ягоди. Живееше в южна Италия, област Калабрия и пътуваше до работното си място със същото онова бусче, което я беше взело от летището в онзи, изпълнен с надежди ден – денят на пристигането ù в Италия. Пътуваше всеки ден около сто километра до огромните оранжерии с ягоди, разположени на декари площ в областта в южна Италия, наречена Базиликата – провинция Метера. В град Поликоро се отглеждаха около осемдесет-деветдесет процента от ягодите в Италия. Кампанията за бране започваше от първи март и продължаваше до петнадесети-двадесети юни. Сега Ася се замисляше колко ли от берачките ще издържат до края…
Работното време на Ася беше седем чàса с една десет минутна почивка за храна. Какво можеш да хапнеш за десет минути? Един сандвич, разбира се! Просто magnificamente!
Месец март берачките започваха работа в шест часà и тридесет минути сутринта и колкото повече растеше денят, толкова по-рано стартираше дневната беритба, като към края на май вече работния ден започваше в пет часà сутринта, което налагаше ставане в три през нощта. Следваше пътуването с бус, който возеше по осем-девет жени до работното им място и за което те си плащаха по тринадесет евро на ден. Всъщност работата на Ася в Италия си беше легална с истински contratto [3] с осигуровки и заплащане тридесет и осем евро на ден. Да… само че берачката на ягоди не получаваше тридесет и осем евро на ден и то не защото работодателя не ги плащаше… не, просто защото част от тях взимаше посредника – този добронамерен и услужлив Ангел, който почти в деветдесет процента от случаите беше българин… До Ася всъщност стигаха около двадесет и пет-двадесет и осем евро на ден. Толкова струваше дневната измамна илюзия в Европа – двадесет и пет евро, от които трябваше да се приспадне сума за квартира, път и храна. Е? (слаба съм по математика и добре че е така…)
Така Ася работеше в Италия и береше ягоди. Денят ù започваше в три часà през нощта и тя се прибираше в квартирата си около шестнадесет часà след обяд, уморена и празна. Празна, защото работеше в непосилна жега – понякога в оранжерията достигаше четиридесет и пет градуса, които изсмукваха от тялото силите, а от главата мислите… и уморена, защото ягодите се берат в принудителна поза – наведен постоянно, което задължително водеше до много силни болки в кръста… непоносими болки на излъгани илюзии и измамни надежди.
Младата жена се прибираше след тежкия работен ден в дома си и гледаше в една точка без да може да различи дали е ден или нощ. Дом ли? Това ли беше нейния дом? Това ли беше мечтания живот, за който тя замени Роднина, семейство и близки… майка, баща и приятели… щастие, спокойствие и закрила, които би могла да има единствено под родната стряха? Едва ли!
Ася стоеше в края на леглото в малката стаичка на малката квартира в област Калабрия – южна Италия и сърцето ù се късаше от мъка, а очите ù пресъхваха с всеки изминал ден… докато накрая не се почувства жалка, нищожна, беззащитна и обречена точно толкова, колкото беше онази „нула” [4], съдбата на която промени хода на живота ù и я запрати в чужбина да търси щастие. Тя заряза професията си на акушерка, поемаща нов живот в ръцете си и отиде да бере ягоди в Италия. Отчаяна от порядките и хаоса в собствената си Родина, където недоносените бебета се наричаха нули и бяха обречени още с появяването си на този свят и където пошлостта на висшестоящите се оприличаваше с това да си позволят да я нарекат фригидна кучка щом не позволяваше да я опипва дежурния пиян лекар. И тя замина… замина за чужбина и се превърна в една нула…
„Не може да продължава така! Не може! Аз не съм нула и никога няма да бъда! Това ще се промени…” – си каза Ася и яростно отвори капака на лаптопа си.
Последваха дни на трескаво ровене в интернет. Всяка свобода минута Ася прекарваше търсейки начини да излезе от блатото с аромат на ягоди и кал от българско посредничество.
Една нощ екрана освети две ококорени блеснали очи, в които се плъзна надежда и решителност. Пред погледа на момичето се ширна поле на неограничени възможности, които можеха да променят живота ù завинаги.
– Università della Calabria – Cosenza. [5] Ще се справя! – каза си Ася и отпусна умореното си тяло на студеното легло, а сърцето ù дълго не можа да заспи от вълнение.
Заредиха се напрегнати дни, месеци, години. Ася работеше и учеше едновременно. В малкото свободно време, което ù оставаше си мечтаеше за България. Такава, каквато ù се искаше да бъде. Държава, даваща не само подслон, но и възможности за щастлив живот на чедата си.
Майко Българийо! Ти, която като мащеха прокуждаш синове и дъщери! Ти, която отглеждаш децата си от детската люлка до младите и заредени със сили години и след това ги хвърляш на вълците, за да разберат колко е жесток и кръвожаден живота в собствения им дом! Ти, която не жалиш за синовна обич и дъщерна грижа и режеш крилете на чедата си още преди да са се разперили и полетели в синевата на родното небе… И какво им даваш ти, Майко – майчина ласка и бащина подкрепа… или надежда за щастлив живот… или поне спокойствие и закрила? Не! Под родната стряха гнездят само лястовици, които всяка година отлитат и упорито отново се връщат, за да свият дом някъде високо… там където дръжката на метлата не може да достигне, за да разруши гнездото, сътворено с толкова труд и любов и в което ще изписука млад живот, за да разпери криле в родното небе, да отлети на есен и да се върне отново с пукването на пролетта.
Ася искаше да бъде като тези лястовици. Искаше да се върне. Мечтаеше да се върне. Бленуваше за родното небе и бащиното огнище. Жадуваше за красотата на своя дома и топлотата на майчината прегръдка, която да я посрещне отново с разтворени обятия и да погали главицата ù, нашепвайки обич на роден език.
В Италия българския език звучеше чужд и далечен. В сърцето на младото момиче кипеше ярост, като виждаше как някои от сънародниците ù мърсяха звучните български думи със завист и подлост. Мислеше, мислеше и не можеше да се примири с Ангеловците с ангелска маска и дяволска душа. Може би нищетата, мизерията и борбата за оцеляване в родната ни кучешка дупка ги бяха направили толкова лицемерни, но поглеждайки в очите им тя виждаше само мисълта за изгода и обсебващото желание за пари, което оцветяваше душата им в черно. Те просто не знаеха колко са прозрачни телата им и колко ясно се виждаха черните демони, гризящи все по-настървено собствения им живот и съдба.
Ася вече знаеше – най-големият враг на българина в чужбина е… българин. Знаеше че трябва да съумее да се опази от ръфащите лешояди, скрили дълбоко в джоба си родния трибагреник и развявайки го триумфално, само когато скрита умисъл за изгода проблесне в замъгленото от глад за пари съзнание. Човешкото – това бяха изгубили някъде по пътя си от България до Южна Италия Ангел и хората като него – човешкият облик и будната съвест.
Ася се замислеше от време на време и за отношението на италианците към емигрантите. Първи поглед, изпълнен с недоверие и любопитство, след това постепенно мълчаливо наблюдение и преценяване и накрая вярата в способностите ти, която идва бавно, но трайно и връщане назад няма. Монетата за тях няма две лица. Трудно е да ти повярват, но направят ли го е за винаги – tutto finito e il punto [6]. От такива хора Ася се учеше и бързо разбра, че икономиката и стандарта на живот в Южна Италия са на по-ниско ниво от тези в Северна. Все по-често интернет страниците на лаптопа ù изписваха… Roma [7]
– Шефе, нали знаеш че от днес има назначен нов човек в управителния съвет и ще изпълнява и длъжността юрист-консулт на болницата. Знаеш какво значи това. Трябва веднага да се запознаем с него и…
– Зная! Когато го видиш веднага го доведи при мен. Трябва да го подготвим още от началото, за да нямаме проблеми после.
– Абе не зная дали ще стане този път. Чух, че била някаква опасна мацка. Завършила била в чужбина и била желязна.
– Жена ли? Хм-м-м, още по-добре.
Чу се ехидното кикотене на шефа на Родилно отделение, примесено с типичните му странни гърлени звуци, наподобяващи грухтене на шопар пред разплод. В този момент на вратата се почука.
– Да!
В кабинета влезе млада красива жена, облечена със стегнат костюм в резида, очертаващ прелестните ù форми. Елегантните ù токчета затракаха по пода, а в очите ù просветнаха мълнии.
– Добър ден! Имам няколко належащи въпроса към Вас. Аз съм…
– Зная, зная. Вие сте…
Мазната усмивка на мъжа зад бюрото замръзна. Той стана рязко от стола си и огромното му туловище се разтресе. Пълничкият и плешив акушер-гинеколог, който стоеше до бюрото свъси вежди и запелтечи:
– Добър ден. Радвам се, че ще работите при нас. Добре дошла…
Погледът му се луташе като подплашено добиче от шефа към жената, стояща предизвикателно насреща им и обратно. Той не разбираше смущението на огромния мъж зад бюрото и реши да разчупи странното напрежение, зародило се между двамата още в първата минута.
– Ъ-ъ-ъ, да Ви почерпим нещо, а?
Мазникът побутна към жената купичката с пресни плодове, която стоеше на бюрото. Тя обърна студен поглед към него и краката му се подкосиха.
– Ася?
– Ася Антонова. Не обичам ягоди, благодаря.
[1] Добре дошли в Италия. Пожелаваме Ви приятен престой. – превод от италиански
[2] прекрасно – превод от италиански
[3] договор – превод от италиански
[4] „нула” – неразвито новородено дете, тежащо по-малко от един килограм
[5] Университет Калабрия – гр. Козенца – превод от италиански
[6] всичко завърши и точка – превод от италиански
[7] Рим – превод от италиански
П.П. Разказът е втора част на писаният преди година разказ "Нула". Благодаря на организаторите („Червеният ездач“) на литературния конкурс "Европа на труда - днес и утре през погледа на българина", които всъщност ме провокираха да напиша този текст и му присъдиха трета награда. Благодаря и на Бони, която ми помогна да си представя наяве живота на обикновения българин-емигрант в Европа.
Даниела Паскова – Кали, 06.05.2014
