СРЕЩА НА ТИТАНИ
НА ЕДИН ПЕСИМИСТ
Пейо Яворов
Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,
да, брате, роб е той.
да, брате, роб е той.
Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
забива нокти то -
и смучи, и досмуква последната остала
живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
защо грешиш, защо?
Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,
и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,
знам твоите мечти...
Че раснал си при него, че залък твърд и черен,
делил си нявга с него; ала кажи, син верен,
познаваш ли го ти?
Уви, да беше знаял съмненията тайни
и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни
на тоз прегърбен роб,
ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо
и участта му тъмна оплакал би горчиво,
кат зинал бащин гроб.
А той се мръщи ядно на робството в хомота,
той чувствува дълбоко неправдите в живота,
но не и трезва мощ...
Че злата орисия в бедите обвинява
и с поглед към небето пощада ожидава:
слепее в черна нощ!
Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои - в тъмата непрогледна
там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бедност пътеката най-права
самси ще узнай.
П. К. ЯВОРОВ. "ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ"
Георги Бакалов
Безспорно г. Яворов днес е най-модният поет у нас. И тука се крие преходността на неговата слава. Като всяка мода, и тая ще утече. Горнята сбирка ни дава пълна представа за цялото творение на автора. Тя е сбор от всичко онова, вече печатано и препечатвано, което г. Яворов е сметнал за по-трайно.
Двата периода в творчеството на поета са представени тука: социалният и индивидуалистическият, тъй да ги наречем. Преходът помежду им е рязък, със скок. Той бе осветен с предговора на г. П. Славейкова към второто издание на Яворовите стихотворения. Там социалните мотиви на последните бидоха осъдени като достояние на някакви “фасулковци”. А в същност - те са, които вдъхновиха Яворова и го издигнаха до един обичан поет. Някои зарад тях сравняват Яворова с Ботева. Те имат грешка. Ботев живя и умря със своите убеждения и неговата дълбочина, искреност и страстност са изваени в стиховете му. Яворовите убеждения се оказаха повръхни и когато се опитва да ги прокара (“На един песимист”), излиза доста обикновена риторика. Тези убеждения бяха модни: кой от неговото поколение писатели - а именно това поколение владее днес в нашата литература - кой не е платил дан на “младежките увлечения” дори от социализъм? Но когато социалистическата мода увехтя за интелигенцията, редом с другите напусна я и г. Яворов.
Оттогава насам бившият певец на “Арменци”, “На нивата” и “Градушка” прекарва в “безсъница” и в “прозренията” му се мяркат “цариците на нощта”. Всичкото му творчество се състои вече в тършуване бисерите на собствената му душа - с всички ония тънки нюанси на мисълта и сенки на чувството, които са почти непонятни за публиката, па едва ли са разбрани и за самия автор. Казват: Яворов намери себе си! Едва ли. По моему, той изгуби себе си и съвсем май изгуби пусулата. “Аз вървя, - казва той, -
Самси на мисълта обезверенаДа, поетът е “без път”:
Под непросветното небе; самси
В живота обезсмислен, лес оглъхнал
Без вятър и без лист.
Аз блуждаяДушата на един поет може да бъде колосална; но, неподхранвана с великите идеи и борби на века, тя все пак ще се изчерпи. Един поет никога не трябва да забравя думите на великия първомайстор Гьоте, предадени от Екермана: “Докато поетът изразява само своите ограничени, субективни чувства, той не е още поет. Но овладее ли света, научи ли се да го изобразява, той става поет. И тогава той е неизчерпаем и всякога нов, а напротив, една субективна натура скоро изчерпва и изказва своето духовно съдържание и изпада накрай в маниерност”.
Без вяра някога да мога взе
Навън посока права из удавен
В мъглите лес.
И когато нищо не остане от душата неразчоплено, целият изминат път ще се види безсмислен, лутане “подир сенките на облаците”, както сякаш символично Яворов сам е кръстил отбора на цялото свое творчество: “без цел размах, без път стремеж”.
Колкото и да е странно, но именно този размах без цел и този стремеж без път - тъкмо те се харесват на публиката в новия период от творчеството на автора. Това е прехваленият индивидуализъм, който не разбира какво му се ще, но знае само едно: стремглав да бяга от социалния дълг. Мъглата на Яворовата поезия е приятният тамян, в който се забулва ренегирането от задачите на века.
Г. Б. 1910г.
LiterNet
ЕДНА ГЕРОИЧНА ПОЕМА
Георги Бакалов
Откъм една страна септемврийските събития никак не се удават и никога не ще се поддадат на възпяване: откъм “подзивите” на потушителите. Тия събития могат да подействат върху чувствителната душа на поета двояко: или да я смажат със своя ужас, или да запалят в нея искрата на вярата и ентусиазма. Досега, ето повече от година, в нашата поезия се отрази само първата страна, а от втората едва се забелязваха плахи наченки. Едвам днес, в книжка 7-8 на списанието “Пламък”, виждаме решителен завой в това отношение. Поемата на Гео Милев “Септември” е първата лястовичка. В нея за пръв път се изобразява не падналият, а изправеният народ, който “писа със своите кърви: свободен! Глава първа: Септември”. Стихийността на движението се чувства в описанието на ония народни маси, които прииждат като лава “неудържими, страхотни, велики: народ” : “Хиляди вери - вяра в народний възход, хиляди воли - воля за светъл живот, хиляди живи сърца - и огън във всяко сърце, хиляди черни ръце - в червения кръг на простора издигнали с устрем нагоре червени знамена, развени високо, широко над цялата в трепет и смут разлюляна страна: на бурята яростен плод: хиляди - маса - народ.” В това масово движение авторът на поемата трогателно изобразява един изпъкнал момент: смъртта на “епически смелия поп Андрей”: “До телеграфния стълб бе изправен. До него палача. Капитана. Въжето бе готово. Балкана тъмнееше мрачен. Небето - сурово. Попа стоеше огромен, изправен в целий си ръст, цял спокоен като гранит - без жал, без спомен - на гърдите Христовия кръст и с поглед в Балканите впит - далеко сякаш в грядущето… - Страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на човека, палачи! Що значи смъртта на един? Амин! Захрачи и плю. Бързо нахлу сам на врата си въжето и без да погледне небето - увисна, език между зъбите стиснал: велик, сюблимен, непостижим!” Поетът ни рисува и всичкия ужас на разгрома, когато “урагана престана, спря най-подир: мир и тишина над цялата страна. Кървав на боговете пир”. Ахил - “грубата сила, военния демон”, “пиедестал на реда и тишината в страната” - тържествува. “Но Ахил ще загине под гняв и проклятие!” “Едничка остава - стои и пребъдва през вековете - Касандра пророчицата: тя вещае възмездие и всичко се сбъдва.” Поемата завършва бодро: “По небесните мостове, високи безкрай, с въжета и лостове ще снемем блажения рай долу върху печалния, в къври облян земен шар… Земята ще бъде рай - ще бъде!”
Така поетът е почувствал събитията, така ги изобразил. Но в епохата на най-съвършената “демокрация” дори поетичното вдъхновение искат да смачкат с ботуш - книжката от сп. “Пламък”, в която е поместена поемата на Гео Милев е конфискувана и самото списание “Пламък” спряно! Ако поетът си наденеше клапите на фашизма и в народа видеше само престъпен метежник - друго би било тогава отношението на властодръжците. Но щеше ли тогава да бъде поет?
Близо преди година Людмил Стоянов бе публикувал един разказ - “Милосърдието на Марса”, - в който съзряха изображение на кървавите вакханалии на фашизма при септемврийското потушаване и принудиха автора да се откаже от подобно тълкуване на разказа /а то най му подхождаше, всяко друго тълкуване би било пресилено/. Днес върху Гео Милев се упражнява “моралното влияние” на конфискацията и на преследването, но и в сърцето и главата, - щом не му дава спокойствие дори поезията!
Бележка: Една героична поема - сп. “Нов път”, г. ІІ, 1925, кн. 6.
Г. Бакалов познава Гео Милев още от ранни години - и двамата са от Стара Загора, познавали са се вероятно чрез бащата на поета Мильо Касабов, който бил книжар. Известният вече критик марксист е следял литературните интереси на младия си съгражданин, развитието му и го е поощрявал в неговите амбиции. Всъщност първото печатно произведение, свързано с името на Гео Милев, е издаденият от Бакаловата “Универсална библиотека” под № 12 негов превод на “Каменният гост” от А. С. Пушкин. Изобщо Гео Милев е правел за Бакалови издания преводи, първоначално от руски, и не случайно, когато критикът марксист започва да издава сп. “Борба”, му възлага да преведе определени революционни стихотворения. /Вж. в настоящия сборник статията на Г. Бакалов “Гео Милев в началото на пътя”./ Обаче след отиването си в Германия младият поет се увлича по модернизма и експресионизма и сътрудничеството между двамата старозагорци се прекъсва, без това да означава, че Бакалов е престанал да се интересува от развитието на младия творец.
Къща-музей "Гео Милев"
Къща-музей "Гео Милев"
Георги Бакалов - биография
Георги Иванов Бакалов (27.11.1873, Стара Загора - 14.07.1939, София) е български литературен критик, публицист, общественик, историк, специалист по въпросите на българското Възраждане, преводач. Учи в мъжката гимназия в Пловдив, но е изключен за ученически бунт. Завършва гимназия в Сливен. Член на БСДРП (1891), член на БКП (т.с.) (1920). Следва естествени науки в Женева (1891-1893), където се сближава с Плеханов, завършва с титлата “лисансие по ествествени науки”. След завръщането си в България учителства около 5 месеца във Врачанското четирикласно училище (1893), и около 6 месеца в Сливенската непълна гимназия (1894), където редактира в. „Сиромашки защитник”, впоследствие преименуван от него на „Работнически другар” (1894-1895), урежда библиотека, издавана от Георги Тилев. Уволнен като учител, през 1897 г. се мести във Варна, където редактира сп. „Работнишко дело” (1903-1905), създава издателство и издава „Комунистически манифест” на Маркс (1900), трудове на Плеханов, антологиите „Лъчите на поезията” (1901), „Към свобода” (1902) и др. От 1905 г. живее в София, създава издателство „Знание” (1905-1921), редактира списанията „Съвременник” (1908-1910), “Борба” (1913-1914 и 1919-1920) и сп. „Начало” (заедно с Харлаков). Живее около 1 г. в Лондон, участва в конгреси на ІІ Интернационал. След завръщането си отново се заема с писане на книги, преводи и издателска дейност. През 1923-1925 г. редактира сп. „Нов път”. От 1925 до 1932 г. живее в чужбина - Москва, Париж и отново в Москва. Публикува в няколко московски списания статии за Христо Ботев и др., редактира сборник с българска проза, „Стихотворения” на Христо Ботев (на руски език) и др. Член-кореспондент на АН на СССР (1932). През 1932 г. се връща в България, редактира литературното сп. „Звезда” (1932-1934), сп. “Нова литература” (1935), преименувано после на “Мисъл” (1936), урежда библиотека „Знание”. Превежда от различни езици 287 книги. По-важни произведения: “Българската литература и социализмът” (1911), „Иван Вазов. Критически етюд” (1911), “Христо Ботев социалист” (1919), „Иван Вазов и социализмът” (1920), “Христо Ботев и пролетариатът” (1920), “Литературни очерки и бележки” (1921), „Беседи по изкуството” (1924), “Нашите революционери: Раковски, Левски, Ботев” (1924) ,„Ораторското изкуство за работници” (1924), „Сергей Нечаев и Христо Ботев” (1924), „Български писатели и книги” (1924), „Писатели и книги” (кн. І и ІІ, 1925), „Великани на мисълта и делото” (1925), “Чужди писатели и книги” (1925), „Христо Смирненски” (1925), “Д. И. Полянов пролетарски поет ли е?” (1933), „Алеко Константинов и Бай Ганю” (1934), „Васил Левски” (1934), „Г. С. Раковски” (1934), „Н. Г. Чернишевски” (1934), „Против меншевизма в литературознанието. Критика и самокритика” (1934), “Христо Ботев” (1934), „Бачо Киро” (1936), “Очерки по българското национално-революционно движение” (1936), “В защита на Христо Ботев” (1937), „Заветите на Българското Възраждане” (1937), „От Пушкин до Смирненски. Литературни очерки” (1937), „Руските приятели на Христо Ботев” (1937), „Христо Ботев критик” (1937), „Априлското въстание и Бенковски” (1938), „Бунт против Левски” (1938), „Днешната българска литература. Критически очерки” (1938), „Пълен руско-български речник” (1938), „Речник на чуждите думи” (1939) и много преводи. Негови „Избрани произведения” се появяват през 1953 г., а „Избрани произведения” в 4 т. - през 1963-1964 г.
