Вера Илиева - Глад

Утрото бе мъгливо и студено. Небето се бе навъсило като сърдит старец, а тежките облаци се разстилаха ниско над земята като сива пелена.

Дребната старица , облечена във вехто, протрито от годините палто бавно приближи до контейнера. Огледа плахо улицата и като не видя никого наблизо смъкна шарената забрадка над челото за да не я разпознаят някои случайни минувачи, и зарови с ръце в него.

Прехвърляше бързо миришещите боклуци.Виждаше се, че не и бе за пръв път.Лицето и светна, когато откри кесия с хляб. Старческите и пръсти се впиха в нея и хищно я разкъсаха.Дори не погледна какъв е хляба, а го захапа настървено с развалените си зъби като гладно псе. Залъците и присядаха, но тя продължаваше да отхапва с ожесточение от него.Три дни, цели три дни не бе слагала нищо в устата си. Мизерната и пенсия не стигаше до никъде и когато свършваше тя тръгваше по кварталните контейнери. Не всякога успяваше да намери нещо за хапване и тогава стомахът и виеше на гладно. Нямаше деца, нямаше близки, нямаше кого да помоли за помощ.

Замислена за своята тежка участ старата жена не видя внезапно изскочилото куче, което се стрелна в краката и. Препъна я и грабна падналото от ръката и парче хляб. После подвило опашка, сякаш чувствайки вина побягна. 

Старицата го гледаше като обезумяла, изгубила и последната си надежда да хапне нещо този ден. Седна на тротоара и заплака.Но изведнъж, неочаквано кучето се обърна назад и бавно и страхливо тръгна обратно към старицата. Дойде до нея, пусна хляба и гледайки я с влажните си очи се сви в краката и.Старата жена го погали и с усилие, като се опираше на едната си ръка се изправи. Поизтупа старото палто и се запъти отново нанякъде. Кучето се затътри подире и. Мъглата бавно ги скри в сивата си прегръдка.

Две самотни души в големия град, където кучетата бяха по-милостиви от хората.

Вера Илиева
03.10.2014 год.
Гр.Сандански