Творци в социалния жанр - Екатерина Пенчева
Обичай ме
Обичай ме, когато полудявам
от стачки, монополи, безпаричие,
реват неистово площадите
и прецъфтяват първите кокичета.
До премаляване обичай ме,
защото бърза невъзможния ми делник
и лутам се по магазините
за евтини илюзии, с които
да удавя мислите си черни.
Обичай ме, когато се съмнявам
за бъдещето си безцветно,
когато мартенски светкавично
взривяват се горите и ливадите.
А може би ще стана хубава
от твоето задъхано, накъсано,
тъй непохватно искрено,
жадувано и ненаситно обладание.
Изпивай ме… По мъжки заглуши
ревящата тълпа по магистралите.
За бедния народец днеска ме боли,
за стенещите вопли на България.
Портретът
Портретът на Левски виси ли, виси
над умните наши държавни глави.
А те си затварят очите дори
пред хората, ронещи сиви сълзи.
Виси ли, виси портретът с години,
но с гръб са пред него велможите важни,
ръкуват се смело, кланят се здраво
на чужди царе от далечни държави.
Портретът ни гледа с печално лице.
Какво ли си мисли с болно сърце?
А ние превиваме гръб не от днес
за нечии наш или друг интерес.
Апостоле, виждам, че още ти бдиш
над мъдрите наши държавни мъже.
Но те не обръщат слепи очи
към твоето име, към светлия лик.
Портретът ти, братко, виси ли, виси.
Бесилото черно стърчи ли, стърчи.
Въжето е впримчило нашия врат.
Какво да се прави? Печален обрат.
Въздишам… Немея… Думи не стигат.
Портретът мълчи, не иска да види.
На кръст е разпънато нашето племе.
Българи, хайде в ръце да се вземем!
Ода за малкия човек
В този компютърен, виртуален,
глобален двадесет и първи век,
къде е мястото на малкия човек
с неговите мънички неща –
хляба, млякото и захарта?
Той стаава рано призори –
небръснат, махмурлия още жаден,
брои назаем взетите пари
и борчовете смята си от вчера.
Отива в кафенето, разгневен
от мач, от избори, от политика
и пак виновна е жена му,
и пак се дави със мастика.
Ах, този мъничък човек –
отруден, уморен, охулен,
е вечно с празен, скъсан джоб
и вечно орисията си псува.
Но няма връщане назад.
Днес век е виртуален и глобален.
а малкият – Голям човек си ближе раните,
от малките неща опарен.
***
Реват площадите,
реве народът.
Властта, бозаеща до вчера
суха гръд,
най-после чу.
Небето се разтвори
да събере
оглозганите мощи на България.
О, неразумний!...
Най-после вразуми духа си,
намери сили да въкликнеш:
„Долу!”
Сега си сигурен,
че Господ бди над тебе.
Бъдещето е неясно.
Но ти, народе, ще възкръснеш,
отново ще засееш гюлове и жито.
Не се предавай, българино!
Чедата ти от Аспаруховата сила
черпят мощ.
Българийо с разтърсени площади,
раждай се!
Как ми се целува с теб, Родино!
Площадите, народът, булевардите
допират уморените чела.
А сдуханите ни управници
шетат из държавната хазна.
Поетът пуши серт тютюн и му се пише.
Менте животът днеска му тежи.
А Пеньо Пенев в ватенката пита:
„Тоз̕ ли живот за вас строих?”
Елин Пелин отгоре бърчи вежди
и гледа – Крайненецът няма вол
да разоре браздата накрай село
след цялата неделя дъжд безкрай.
Христо Фотев пак се чуди,
къде е хубавата му жена.
Напудрените мутренски съпруги
изглеждат му изкуствени сега.
В ръжта не стъпва Джени, а се труди.
На Робърт Бърнс коя ли днес легло постла?
Седем стачни месеца боли перото
от митинги, протести и скандали.
Нахалос българските живи факли
издъхнаха по родните павета.
Под шатъра на бедната Родина
омръзна ни театърът абсурден
и чудим се, дали да хващаме чужбина,
да мрем ли, или да живеем.
А беше Рай! Рай земен…
Някога химера бяха
днешните слугини в странство.
Сега и там от Ганьовците бягат.
Алеко пак уби героя недодялан.
Българийо, прости ни!!!
Трябва ни мощта ти Аспарухова.
Тефтерчето на Левски
проклина делника бездушен.
Градушка брули гюловата нива.
Един врабец целува врабка на перваза.
Как ми се целува с теб, Родино!
На кризата в охлузеното време
Детето на съседката ме пита:
− Какво е гей, какво е политика,
АЕЦ-ът ли донася тока,
защо е майка ми на митинг?
Любят ли се прелетните птички,
имат ли пчеличките ушички,
защо му е на кучето ваксина,
продава ли се бебе в магазина?
Защо са полудели тези луди крави,
птичи грип ли е прегракналото гърло,
какво е сбъркана държава,
защо в Народното събрание се карат?
О, Боже! Онемях от детските въпроси.
Питам се въпросите какво са.
Отварям вестника, но отговорът дреме
на кризата в охлузеното време.
Изкривено стихотворение
Потъвам в свят от равнодушие,
в който, ако паднеш, си излишен.
Затъвам в блато от безчувствие.
А се стремя към светлината!
Но слънцето го заразиха
със свински грип,
с безнадеждност,
с радиация,
с инфлация,
с инфантилност,
с далавери,
с химери,
със стачки,
с мръсни пачки…
Все времето ни е криво –
ако пече, ни е горещо,
вали ли, е студено…
Ето – в локвичка плаче синигер…
А зад пердето
мъж се налива с водка.
Жена му пере
кърпени надежди.
Сметката за тока набъбва.
Телефона го изключиха вчера.
Боже!... Откъде ми хрумна
това изкривено стихотворение?!
Всъщност си спомних
за кривите огледала,
с които се кикотех,
когато бях малка.
Този кикот отекна сега
в моята болна химикалка.
Приказка за България
Българийо, с какво не те сравниха?
С креват, с боклук, със тротоар…
А ти си бито псе, пребито,
житейски тесен будоар.
Българийо, от твойта нянка
кой жаден не боза?
Под твойта свидна горска сянка
кого ли неведнъж ти приласка?
Българийо, във твойта пазва
кой ли не бръкна с кървава ръка?
Достойнството ти кой открадна
на Дунав мост под тира бял?
Българийо, ти горда си светица,
но обруган е българският лев,
а ти изправяш се – лъвица,
и браниш мъжки наш̕ та чест.
За тебе те, Българийо, умряха,
за тебе те от гроба пак шептят.
Не, не прибирай кръста и камата,
че жив е горе на Балкана Ботевски юнак.
Апостолът и той възкръсва още,
и Кочо, и Захари, Симеон и Крум,
и техните безименни другари
пак подклаждат ни на бунт с куршум.
А ти, Българийо, псе бито,
пребивано от жлъч и от бастун,
изправяй гордо гръд, светице,
не се предавай пак от „малко” шум.
И пак шуми Марица и разлива
на изток белите води.
И пак Балканът горделиво
изправя българска снага… Нали?
Но аз съм българче къде е?
В Италия, Испания, Париж…
Над Пирин утро аленее
и бяла лястовица каца, виж.
Но ти се дръж, Отечество любезно,
Българийо, надигай пак глава,
Европа кани те тъй нежно
и Нато пак те призова.
Къде е днес Паисий Хилендарски
„История славянобългарска” да пренапише?
А Кирил и Методий где са
да видят днешните буквари?
От жицата на Йовков слиза
проскубаната черва врана,
но дядо Йоцо всичко „вижда”
и чака влака от чужбина.
А днешният поет в боклука рови,
намира безпардонно книга.
Багряна все отгоре гледа,
Дебелянов сълзи рони.
И нови демократи по митинги
реват и псуват до зори.
Не три, а хиляди синджира роби
напират със избодени очи.
Българийо, с какво не те сравниха?
С креват, с кенеф, със тротоар…
Българийо, Отечество, светице,
спасявай ни пред своя свят олтар!
Българийо, прости ми ти, че днеска
изтупах твоя здрав матрак!
Родино мила, мен тресе ме треска.
Отечество, днес пак съм без петак.
Но стискам в джоба бяло листче
и с химикалка го надрасках ей така.
Българийо, Отечество, Родино,
прости ми!!!... Коленича ти сега.
Екатерина Пенчева е родена е на 10.05.1965 г. в град Ловеч. Завършила е СА „Д. А. Ценов” – Свищов. Магистър е по финанси. Работила е като журналист.
Първите трепети на влюбено момиче пробуждат перото ѝ. Неин емблематичен образ е любовта, но в творчеството ѝ намират място разнообразни теми и идеи. Стиховете в социалния жанр, макар и немногобройни, поразяват със своята сила и изящество.
Автор е на стихосбирките „Обич” – 1999 г., „Молитва” – 2004 г., „Лунно момче” – 2004 г., „Лирично пречистване” – 2008 г., „И неразумна – благослов” – 2008 г., „Принцеса ли съм?” – 2009 г., „Един следобед, минал без да спре” – 2014 г., както и на книгите „Букет от златна есен” (импресии) – 2006 г. и „Небесен наниз” (акростихове) – 2007 г.
От 2009 г. пише поезия, гатанки, проза и римувана проза за деца.
Носител е на награди от поетични конкурси с местно, национално и международно значение. Нейни творби са публикувани в различни медии – литературни вестници и списания, алманаси и сборници с регионално, национално и международно участие. За книгата „Един следобед, минал без да спре” (любовна лирика) е удостоена с наградата на Община Ловеч за принос в областта на културата „Ловешки меч” 2015 г. Рисува монотипии, графики и камъни.
Свири на пиано. Книгите ѝ са лирични откровения, с които докосва приятелите на поезията с нещо чисто и красиво, което буди стиха ѝ.
Най-голямата ѝ награда е признанието на читателя. Най-хубавите думи, които е чувала за творчеството ѝ са: „Това е писано за мен.”
