Нели Цветкова - Възстановката
Възстановката
- Знам на какво се надяваш, но няма да стане, мамо, избий си го от главата!В стремежа си да бъде убедителна Ралица беше смръщила вежди. Вилицата й, с набодено на нея картофче, сочеше към майка й обвинително.
- На нищо не се надявам, на какво да се надявам толкова? – изсумтя Миланка. – Нали виждам какво става? Те мойте набори повечето избягаха оттука, какво остава за вас?
- Ами тогава какво все подмяташ? Естествено, че няма да се закопая тука. Другия месец като си взема дипломата, ще си потърся свястна работа. В града!
Майка й понечи да каже нещо, но се отказа. Бузите й се зачервиха.
- Ралице, спри се! – повиши тон баща й. – Ето, майка ти вдигна кръвно! Откак си се обадила, че пристигаш, не е мърдала от печката, имай малко уважение!
Младата жена стисна зъби. Издиша бавно, после протегна ръка и погали Миланка по ръкава.
- Извинявай, мамо...
- Няма нищо, добре съм – въздъхна майка й. – Просто... наистина се надявах... Ти да не мислиш, че работа се намира под път и над път? Че някой ще те чака пред университета да ти я подари? Кой знае колко време ще има да чакаш за добра възможност? А дотогава какво пречи да приемеш предложението на кмета?
- Мамо... – внимателно каза Ралица, като се стараеше да звучи твърдо. – Първо, аз още не съм получила предложение от кмета. Идвам тука и ти ми казваш какво ти е подметнал, като сте се срещнали на улицата. И второ, това са три години! Ще изостана, ще си загубя контактите, кой ще ме вземе после на работа?
- Рале, виж, майко, аз не разбирам от твоите науки. Но иди утре да чуеш какво ще ти каже човекът. Не ме гледай така де, имаш запазен час, няма какво толкова да ти стане. Поговорете, пък като не искаш, никой не може да те върже тук насила.
Намеси се и баща й:
- Послушай майка си, иди! Новият кмет е младо момче, разтропано, има големи планове. На тоя музей нали знаеш колко мандата подред само му се канят и нищо не правят? А сега, с наш специалист, който милее за тукашното, може и да се получи. Чува се, че имало и други идеи, за европейски проекти. Ще станем туристическа дестинация.
- Дестинация? – Ралица се усмихна. – Тате, ти пък откога взе да говориш така по европейски?
- Имаме кабелна, ей, момиче! – разсмя се Костадин и вдигна чашата си с домашна гроздова. – Ха наздраве!
- Наздраве! – отвърнаха в един глас майката и дъщерята.
Няколко часа по-късно Ралица с доволна въздишка отпусна глава на възглавницата. Уж все бързаше да се върне в града, да се зареди с бълбукащата му енергия, да вдъхне аромата на бензин и напечен асфалт, уж там се чувстваше на своето си място. Но като дойдеше тука, като положеше глава на познатата от детството възглавница, заспиваше мигом и не мръдваше цяла нощ, а на сутринта беше като новородена. Хубаво беше човек да си почива в родния дом понякога, да набира сили и пак да тръгва по своите си дела. Хубаво беше, но за малко.
С кмета Харизанов се познаваха бегло. Десетина години по-голям от нея, той бе заминал да учи в града, докато Ралица още беше в детската градина. По-късно се разминаха отново – тя влезе в гимназия по изкуствата, а той се върна в родното място, обзет от ентусиазъм да го възроди. Свилен Харизанов беше амбициозен тридесет и пет годишен мъж, който се отличаваше с трудолюбие и упоритост. Имаше и едно рядко срещано качество. Милееше за родния си край, за традициите, за спомените на старците, за уникалността на песните, носиите и съдините. В това нямаше нищо чудно, защото собственият му дядо дълги години беше проучвал местния бит и обичаи. В къщата си старецът беше отделил цяла стая, старателно измазана и проветрива. В нея съхраняваше снимки, дрехи, битови предмети, дарени му от съселяните, надлежно картотекирани, опаковани и подредени. Мечтата му беше един ден те да влязат в музей. Но така си умря, без да я види реализирана. А сега внукът му беше решил да й даде нов живот. Само че му трябваше някой с нужната квалификация и с нужната любов.
Ралица много бързо се почувства омагьосана от ентусиазма му. Слушаше с огромен интерес за красивата стара сграда, която ще бъде ремонтирана, за впечатляващия брой най-разнообразни експонати. Разбра, че плановете на Харизанов са напълно сериозни, когато той заговори за екопътеката, за местата за пикник около малкото езеро с водопада, за хотелския комплекс, състоящ се изцяло от възстановени и пригодени за целта стари къщи, за малкото предприятие, което щеше да даде възможност на местните майсторки да правят и продават красивите одеала с характерна шарка, които се тъчаха само тук. Младата жена неусетно му повярва и беше обзета от желание да стане част от всичко това, за което той й разказваше.
После в съзнанието й се включи аларма. Какво правеше? Та тя си имаше планове! Да, всичко това беше чудесно, но нейното място не беше тук. С удоволствие щеше да идва на гости или като туристка, дори щеше да води приятели и да прави реклама на родното си село. Но колкото и красиво да звучаха идеите на Харизанов, Ралица не можеше коренно да промени живота си заради тях. Беше учила, беше работила упорито, за да се измъкне оттук. Нямаше да провали всичко заради ничия мечта.
Тя отказа любезно и понечи да тръгне. Верен на навика си да не се предава, кметът я спря на вратата.
- Госпожице Костадинова, предложението ми остава в сила до края на лятото. Междувременно нали ще сте тук? Аз така разбрах, че ще почивате след защитата на дипломната работа, нали? Мога ли да предложа нещо? След месец имаме празници. Седмица на общината, знаете, така е на мода, пък и на нас ни е приятно. Защо не се включите, от читалището са измислили много интересна програма. Между другото ще има и възстановка на пазарен ден, ще се демонстрират занаяти, стоки, ще се използват част от експонатите... Със сигурност ще ви хареса, а на нас ще ни е от полза. Ще го направите, нали? Моля Ви!
На това Ралица нямаше как да откаже, а и не видя причина да го направи. На другия ден пристъпи прага на старото читалище. Библиотеката си беше все същата, с ония уютни рафтове, между които тя обичаше да се свира като дете и да разглежда книгите. Понякога оставаше така с часове, докато библиотекарките си спомнят за нея и я потърсят. Обичаше аромата на старите книги, обичаше да прокарва показалеца си по целия ред. Някога можеше само с докосване да намери любима книга в детския отдел, защото библиотекарката Звезда си имаше строг ред и местата никога не се разменяха.
Сега зад бюрото седеше млада жена, която вдигна поглед при влизането на Ралица. Изгледа я въпросително, после скочи, разсмя се на глас и я прегърна:
- Рали, ама ти ли си наистина? Божичко, откога не съм те виждала! Станала си истинска гражданка...
Стела беше по-голяма от нея с три години. Не бяха първи приятелки като малки. Когато си на десет, три години са си сериозна разлика. Но когато мине време и хората почнат да се делят на заминали и останали, всеки, свързан с детството, ти се вижда мил.
- Стелке, аз пък изобщо не знаех, че сега работиш тука – усмихна се на свой ред Ралица. – А леля Звезда?
- А, тя се пенсионира. Успя тъкмо преди да вдигнат пак възрастта. Сега си гледа внучето в града.
- Значи звездата си отиде и на нейно място дойде друга звезда – закачливо каза Ралица. – Ето на това му викам аз приемственост!
- Как така? – изгледа я неразбиращо Стела. Помисли малко и се разсмя. – Леле, каква съм тъпа! Изобщо не ми беше дошло наум, знаеш ли? Стела – Звезда! Ей, че весело!
Двете си поприказваха малко за общи познати, после Ралица си спомни за какво е тук.
- Всъщност аз дойдох, защото ще съм си на село цялото лято и кметът предложи да се включа в организацията на празниците. Нещо за възстановки говореше...
- Ааа, да, чудесно! Разбира се, че ще те включим! И без това не ни достигат хора. Тъкмо ще помогнеш и с експонатите, да не объркаме нещо.
- Нямаш проблеми, добре ще се позабавляваме.
И двете момичета заобсъждаха оживено идеята за селския пазар от миналото. Щеше да има сергии с черги и платове, с грънци и бакъри. Щяха да се продават пържени на огън мекици и локум на клечка. На скоро възстановената чешма млади момичета с менци щяха да си наливат вода. Един палавник от трети клас щеше да бъде ваксаджийче. Местните цигани също пожелаха да участват. На поляната до пазара щеше да гори огънят на ганусарите – майстори по калайдисване на медни съдове. До тях няколко джамбази щяха да разиграят пазарлък за коне и магарета. А устатата баба Дана, с вечната й накриво вързана забрадка и престилката с много джобове, щеше да обикаля по сергиите и да гледа на ръка на всички желаещи.
- Само се чудя моята роля каква да бъде – сподели вечерта Ралица с родителите си. – Наистина не знам, ще ми се още нещо да добавим, хем да е автентично, хем да е интересно, пък и да ми е приятно.
Костадин и Миланка се спогледаха.
- Е то е ясно, - рече майка й. – Изкарай шевиците.
- Не знам... – замисли се Ралица. Тя се увличаше от традиционна българска бродерия още от малка. Разпитваше бабите, ровеше по стари скринове и шиеше, шиеше. Беше натрупала голяма колекция от ризи, възглавници, парчета за окрайчване на чаршафи, дори цели пердета. Държеше шевиците в детската си стая и на всяко идване носеше нови, които добавяше към колекцията. Понякога майка й ги редеше из цялата стая, после сядаше и гледаше как греят цветовете им, също като усмивката на детето й. Позабърсваше някоя сълза и ги прибираше.
- Не знам, - повтори Ралица. – Ще видим. Може и тях да извадя.
Продължиха да похапват от пилето с ориз и да си говорят за различни неща. По едно време Костадин додаде:
- Днеска идва Росен, люцерната била готова за балиране. Утре ще се става рано.
- Трябва ли ти помощ, татко? – попита Ралица.
- Не, моето момиче. Вече и ние сме съвременни, направо си плащаме да ни балират. Не обръщаме и не товарим с вила на каруцата, като едно време. Росен ще докара балировачката и ще свършим за нула време.
- Той, Росен, сега е в кооперацията, така ли?
- Ами да, тука си е.
Младата жена кимна и не попита повече. Дразнеше се, когато чуеше, че някой си пропилява живота, както Росен го беше направил. Той беше само година по-голям от нея и тя много добре го помнеше – красив, умен, добър спортист. Имаше всички шансове да успее. А беше останал на село. Работеше в кооперацията, по дяволите! Сигурна беше, че нито се бе оженил (че за коя в това село?), нито пък водеше някакъв интересен живот. Та тук нямаше едно свястно заведение, нямаше кино, басейн... Нищо, освен читалището с летаргичната библиотекарка Стела, и самодейните инициативи. Колко много беше пропуснал Росен! Добре, че тя не направи неговата грешка!
Дните летяха, до празниците оставаше все по-малко време. Подготовката кипеше усилено. Неразбории, нови идеи в последния миг, все нещо се объркваше, после нещата се оправяха някак на магия. Ралица имаше чувството, че всичко е пълна каша. С течение на времето тя проумя, че Стела е всичко друго, но не и летаргична. Незнайно как, библиотекарката държеше здраво юздите, всичко знаеше и можеше, беше на няколко места по едно и също време. Успокояваше разстроените, подбутваше разсеяните, преместваше някое гърне или разменяше местата на две черги и под ръцете й всичко засияваше. Тя просто беше на мястото си тук, сред книгите, народните носии и развълнуваните самодейци.
Оставаха само два дни до празника, когато Стела се втурна при Ралица с блеснали очи.
- Той се съгласи, ще участва! Ура, ура, ура! Знаеш ли откога го моля? А той все работа имал, все не можел. Е, съгласи се! Сега вече всичко си е по местата!
- Ама за кого говориш? – попита Ралица.
- Е много ясно, за Росен! – Стела недоумяваше как Ралица може да не я разбира.
- Аха, и как ще участва Росен? Ще обърква сценария ли?
- Не бееее, ей че си и ти! Трябваше ми нещо цветно, нещо буйно, което да внесе живот. От самото начало му пазя мястото в сценария, ама той като не щеше...
- И какво ще прави значи той? – още веднъж търпеливо попита Ралица.
- Ами той ще е младият агроном! Ще дойде на кон, ще го поразиграе, ще открадне някоя и друга китка и някое и друго моминско сърце и после ще изчезне в далечината.
Росен на гърба на коня! Това бе гледка, която Ралица не искаше да си спомня. Петнадесетгодишен, пъргав и жилав, той се мяташе на гърба на животното с един скок, хващаше се за гривата му и просто политаше. А малкото момиче гледаше с пресъхнала уста как се вее къдравият му перчем, който младежът оставяше кокетно малко по-дълъг. Много време сърцето й беше туптяло с ритъма на неговото име, много време Ралица бе сънувала как я мята на коня пред себе си и я отнася. После обаче тя последва мечтите си и замина. А той остана тук и се превърна в неудачник. Вече не заслужаваше сърцето й да бие за него.
Тя процеди с презрение:
- Е, поне да си поиграе на агроном!
Стела я погледна озадачено:
- Ама той Е агроном, ти не знаеш ли? Завърши задочно, а сега ръководи кооперацията. Като нашата кооперация няма друга в областта! Кани учени, развъждат нови хибриди. Техниката му е от най-висока класа, направо шапката да ти падне! А овощните градини да видиш! А билковите масиви! Изнася направо в Европейския съюз, екологично чисто! От тая година и пчелин ще правят, сега хората му са на обучение, парите за първите кошери са осигурени!
- Не знаех... – промърмори гузно Ралица. – Никой не ми беше казал...
- Еми... – разпери ръце Стела.
Росен не дойде на репетициите. Беше зает в кооперацията. Но в деня на празника цяло село се беше събрало на площада. Никой не работеше. Ралица беше подреждала шевиците цяла сутрин, старателно като за изложба. Сложи ги така, че всяка да изпъква. Сергията й грееше отдалеч и привличаше погледите. Участниците бързаха да се преоблекат в носиите. Ралица сплете дългата си коса на две плитки, сложи руж на бузите, а на главата си постави само венче от цветя.
Празникът започна. Всичко вървеше почти по сценарий. Стела отново беше навсякъде и замазваше гафовете. Пъстротата и шумотевицата замайваха главите. Всички наоколо грееха в усмивка или зяпаха изумено, неочаквали, че ще полетят във времето и наистина ще се окажат на пазар отпреди сто години. Носеше се мирис на мекици, дочуваха се подвикванията на ваксаджийчето. Ученичките от местното училище, до една пременени като селски моми с китка на ухо, обикаляха сергиите, разглеждаха и току избухваха в смях.
Баба Дана спря пред шевиците.
- Ах, моме, каква хубост! Браво, моето момиче! Ти ли си ги шила?
- Аз, бабо Дано – отвърна Ралица.
Старицата протегна ръка към една бродирана кърпа за глава.
- Ей тая е баш като за мене! Но какво да ти дам за нея? Да ти гледам на ръка?
Увлечена от панаирджийския дух, Ралица кимна и протегна длан.
- Аааау, момичеее! – проточи баба Дана. – Леле какъв късмет те чака, баби! Ти ще си намериш едно хубаво момче, ще си имате хубава къща, ще си народите дечица и ще си живеете тука, за радост на майка ти и баща ти.
- Не, бабо Дано, аз ще ида в големия град. Нали затова учих.
- Господ си знае работата, чедо. Камъкът си тежи на мястото – каза старата циганка, взе везаната кърпа и отмина.
Сред шумотевицата Ралица не разпозна веднага звука. После разбра. Конски тропот. Бавен, не спокоен, ами суетен. Сякаш конят и ергенът, и двамата изпъчени, пристъпят бавно, да видят всички колко са хубави.
Сърцето на младата жена избухна в гърдите. Той щеше да мине оттук след малко. Видя го. В градски костюм, с накривен каскет. А под каскета – същият къдрав перчем. Вървеше и водеше коня. Заприказваше ту един, ту друг. Щипна момиче по бузката. Намигна на друго. Всички го изпращаха със замаяни усмивки.
Ралица едва дишаше. Десет години изчезнаха някъде и тя пак беше тъничкото девойче, което не можеше да свали поглед от красавеца. Росен я загледа отдалеч. Фиксираше я някак насмешливо, сякаш знаеше колко е объркал душата й, сякаш чуваше ударите на сърцето й. А може би сам той не можеше да откъсне очите си от нея.
Младият мъж не би го признал на никого, но беше точно така. Беше чул за завръщането на Ралица, но така и не посмя да я потърси. Не след дълго разбра, че и тя няма да го направи. Тогава махна с ръка и си каза „Майната му, каквото е писано! Тя и без това не е за тук! Време ми е да спра да я чакам!”. Заради нея се съгласи да участва в празника. И после пак заради нея пропусна всички репетиции. Не смееше да я срещне. Сега само той си знаеше какво усилие му коства да задържи на лицето си непукисткото изражение. Ако си позволеше за миг да се отпусне, Ралица щеше да прочете в очите му всичко. И след това щеше да му се присмее.
Продължаваше да върви бавно към нея. Хората наоколо усетиха, че нещо се случва и около тях се освободи празно място. Младата жена чу, че тропотът на копитата спря и едва тогава осъзна, че Росен стои пред нея. Известно време никой от двамата не можа да проговори. После той се наведе и плъзна ръка по една риза, бродирана от нея. Погали меката тъкан, а Ралица трепна, сякаш беше погалил плътта й. Всички скрупули и страхове сякаш отлетяха нанякъде. Тя вдигна ръка и докосна къдрицата над окото му. Той вдигна ръка и бавно извади цветето иззад ухото й. После си го закичи и неочаквано за всички се метна на коня. Разигра го и накара всички да ахнат. Мина по пазара открай докрай, после го засили към сергията с шевици. Забави ход и протегна ръка с въпросително изражение. Ралица излезе отпред и отвърна на жеста. С ловко движение Росен я издърпа на коня и препусна.
На другия ден медиите се надпреварваха да хвалят празника. Организаторите били показали оригинален подход, като вмъкнали в сценария изненада – възстановка на обичая „крадене на мома”. Общината вървяла с решителни стъпки към превръщането си в желана туристическа дестинация. И това със сигурност щяло да стане скоро, след като вече имало и сключен дългосрочен договор със специалистка, която да превърне етнографската сбирка в чудесен съвременен музей.
Нели Цветкова е родена в Русе. Автор е на книгите „Ясновидката“, „Сълза за мама“ и "Синьото мънисто", участва в сборниците „Вдъхновени от Краля“ на издателство „Гаяна“ и „Зелени разкази (ама наистина)“ на Човешката библиотека, както и в поетичния сборник „Борови иглици – 2“. Публикувала е в списание „Дракус“ и вестник „Форум “. Пише на социални теми и фентъзи.
- Дестинация? – Ралица се усмихна. – Тате, ти пък откога взе да говориш така по европейски?
- Имаме кабелна, ей, момиче! – разсмя се Костадин и вдигна чашата си с домашна гроздова. – Ха наздраве!
- Наздраве! – отвърнаха в един глас майката и дъщерята.
Няколко часа по-късно Ралица с доволна въздишка отпусна глава на възглавницата. Уж все бързаше да се върне в града, да се зареди с бълбукащата му енергия, да вдъхне аромата на бензин и напечен асфалт, уж там се чувстваше на своето си място. Но като дойдеше тука, като положеше глава на познатата от детството възглавница, заспиваше мигом и не мръдваше цяла нощ, а на сутринта беше като новородена. Хубаво беше човек да си почива в родния дом понякога, да набира сили и пак да тръгва по своите си дела. Хубаво беше, но за малко.
С кмета Харизанов се познаваха бегло. Десетина години по-голям от нея, той бе заминал да учи в града, докато Ралица още беше в детската градина. По-късно се разминаха отново – тя влезе в гимназия по изкуствата, а той се върна в родното място, обзет от ентусиазъм да го възроди. Свилен Харизанов беше амбициозен тридесет и пет годишен мъж, който се отличаваше с трудолюбие и упоритост. Имаше и едно рядко срещано качество. Милееше за родния си край, за традициите, за спомените на старците, за уникалността на песните, носиите и съдините. В това нямаше нищо чудно, защото собственият му дядо дълги години беше проучвал местния бит и обичаи. В къщата си старецът беше отделил цяла стая, старателно измазана и проветрива. В нея съхраняваше снимки, дрехи, битови предмети, дарени му от съселяните, надлежно картотекирани, опаковани и подредени. Мечтата му беше един ден те да влязат в музей. Но така си умря, без да я види реализирана. А сега внукът му беше решил да й даде нов живот. Само че му трябваше някой с нужната квалификация и с нужната любов.
Ралица много бързо се почувства омагьосана от ентусиазма му. Слушаше с огромен интерес за красивата стара сграда, която ще бъде ремонтирана, за впечатляващия брой най-разнообразни експонати. Разбра, че плановете на Харизанов са напълно сериозни, когато той заговори за екопътеката, за местата за пикник около малкото езеро с водопада, за хотелския комплекс, състоящ се изцяло от възстановени и пригодени за целта стари къщи, за малкото предприятие, което щеше да даде възможност на местните майсторки да правят и продават красивите одеала с характерна шарка, които се тъчаха само тук. Младата жена неусетно му повярва и беше обзета от желание да стане част от всичко това, за което той й разказваше.
После в съзнанието й се включи аларма. Какво правеше? Та тя си имаше планове! Да, всичко това беше чудесно, но нейното място не беше тук. С удоволствие щеше да идва на гости или като туристка, дори щеше да води приятели и да прави реклама на родното си село. Но колкото и красиво да звучаха идеите на Харизанов, Ралица не можеше коренно да промени живота си заради тях. Беше учила, беше работила упорито, за да се измъкне оттук. Нямаше да провали всичко заради ничия мечта.
Тя отказа любезно и понечи да тръгне. Верен на навика си да не се предава, кметът я спря на вратата.
- Госпожице Костадинова, предложението ми остава в сила до края на лятото. Междувременно нали ще сте тук? Аз така разбрах, че ще почивате след защитата на дипломната работа, нали? Мога ли да предложа нещо? След месец имаме празници. Седмица на общината, знаете, така е на мода, пък и на нас ни е приятно. Защо не се включите, от читалището са измислили много интересна програма. Между другото ще има и възстановка на пазарен ден, ще се демонстрират занаяти, стоки, ще се използват част от експонатите... Със сигурност ще ви хареса, а на нас ще ни е от полза. Ще го направите, нали? Моля Ви!
На това Ралица нямаше как да откаже, а и не видя причина да го направи. На другия ден пристъпи прага на старото читалище. Библиотеката си беше все същата, с ония уютни рафтове, между които тя обичаше да се свира като дете и да разглежда книгите. Понякога оставаше така с часове, докато библиотекарките си спомнят за нея и я потърсят. Обичаше аромата на старите книги, обичаше да прокарва показалеца си по целия ред. Някога можеше само с докосване да намери любима книга в детския отдел, защото библиотекарката Звезда си имаше строг ред и местата никога не се разменяха.
Сега зад бюрото седеше млада жена, която вдигна поглед при влизането на Ралица. Изгледа я въпросително, после скочи, разсмя се на глас и я прегърна:
- Рали, ама ти ли си наистина? Божичко, откога не съм те виждала! Станала си истинска гражданка...
Стела беше по-голяма от нея с три години. Не бяха първи приятелки като малки. Когато си на десет, три години са си сериозна разлика. Но когато мине време и хората почнат да се делят на заминали и останали, всеки, свързан с детството, ти се вижда мил.
- Стелке, аз пък изобщо не знаех, че сега работиш тука – усмихна се на свой ред Ралица. – А леля Звезда?
- А, тя се пенсионира. Успя тъкмо преди да вдигнат пак възрастта. Сега си гледа внучето в града.
- Значи звездата си отиде и на нейно място дойде друга звезда – закачливо каза Ралица. – Ето на това му викам аз приемственост!
- Как така? – изгледа я неразбиращо Стела. Помисли малко и се разсмя. – Леле, каква съм тъпа! Изобщо не ми беше дошло наум, знаеш ли? Стела – Звезда! Ей, че весело!
Двете си поприказваха малко за общи познати, после Ралица си спомни за какво е тук.
- Всъщност аз дойдох, защото ще съм си на село цялото лято и кметът предложи да се включа в организацията на празниците. Нещо за възстановки говореше...
- Ааа, да, чудесно! Разбира се, че ще те включим! И без това не ни достигат хора. Тъкмо ще помогнеш и с експонатите, да не объркаме нещо.
- Нямаш проблеми, добре ще се позабавляваме.
И двете момичета заобсъждаха оживено идеята за селския пазар от миналото. Щеше да има сергии с черги и платове, с грънци и бакъри. Щяха да се продават пържени на огън мекици и локум на клечка. На скоро възстановената чешма млади момичета с менци щяха да си наливат вода. Един палавник от трети клас щеше да бъде ваксаджийче. Местните цигани също пожелаха да участват. На поляната до пазара щеше да гори огънят на ганусарите – майстори по калайдисване на медни съдове. До тях няколко джамбази щяха да разиграят пазарлък за коне и магарета. А устатата баба Дана, с вечната й накриво вързана забрадка и престилката с много джобове, щеше да обикаля по сергиите и да гледа на ръка на всички желаещи.
- Само се чудя моята роля каква да бъде – сподели вечерта Ралица с родителите си. – Наистина не знам, ще ми се още нещо да добавим, хем да е автентично, хем да е интересно, пък и да ми е приятно.
Костадин и Миланка се спогледаха.
- Е то е ясно, - рече майка й. – Изкарай шевиците.
- Не знам... – замисли се Ралица. Тя се увличаше от традиционна българска бродерия още от малка. Разпитваше бабите, ровеше по стари скринове и шиеше, шиеше. Беше натрупала голяма колекция от ризи, възглавници, парчета за окрайчване на чаршафи, дори цели пердета. Държеше шевиците в детската си стая и на всяко идване носеше нови, които добавяше към колекцията. Понякога майка й ги редеше из цялата стая, после сядаше и гледаше как греят цветовете им, също като усмивката на детето й. Позабърсваше някоя сълза и ги прибираше.
- Не знам, - повтори Ралица. – Ще видим. Може и тях да извадя.
Продължиха да похапват от пилето с ориз и да си говорят за различни неща. По едно време Костадин додаде:
- Днеска идва Росен, люцерната била готова за балиране. Утре ще се става рано.
- Трябва ли ти помощ, татко? – попита Ралица.
- Не, моето момиче. Вече и ние сме съвременни, направо си плащаме да ни балират. Не обръщаме и не товарим с вила на каруцата, като едно време. Росен ще докара балировачката и ще свършим за нула време.
- Той, Росен, сега е в кооперацията, така ли?
- Ами да, тука си е.
Младата жена кимна и не попита повече. Дразнеше се, когато чуеше, че някой си пропилява живота, както Росен го беше направил. Той беше само година по-голям от нея и тя много добре го помнеше – красив, умен, добър спортист. Имаше всички шансове да успее. А беше останал на село. Работеше в кооперацията, по дяволите! Сигурна беше, че нито се бе оженил (че за коя в това село?), нито пък водеше някакъв интересен живот. Та тук нямаше едно свястно заведение, нямаше кино, басейн... Нищо, освен читалището с летаргичната библиотекарка Стела, и самодейните инициативи. Колко много беше пропуснал Росен! Добре, че тя не направи неговата грешка!
Дните летяха, до празниците оставаше все по-малко време. Подготовката кипеше усилено. Неразбории, нови идеи в последния миг, все нещо се объркваше, после нещата се оправяха някак на магия. Ралица имаше чувството, че всичко е пълна каша. С течение на времето тя проумя, че Стела е всичко друго, но не и летаргична. Незнайно как, библиотекарката държеше здраво юздите, всичко знаеше и можеше, беше на няколко места по едно и също време. Успокояваше разстроените, подбутваше разсеяните, преместваше някое гърне или разменяше местата на две черги и под ръцете й всичко засияваше. Тя просто беше на мястото си тук, сред книгите, народните носии и развълнуваните самодейци.
Оставаха само два дни до празника, когато Стела се втурна при Ралица с блеснали очи.
- Той се съгласи, ще участва! Ура, ура, ура! Знаеш ли откога го моля? А той все работа имал, все не можел. Е, съгласи се! Сега вече всичко си е по местата!
- Ама за кого говориш? – попита Ралица.
- Е много ясно, за Росен! – Стела недоумяваше как Ралица може да не я разбира.
- Аха, и как ще участва Росен? Ще обърква сценария ли?
- Не бееее, ей че си и ти! Трябваше ми нещо цветно, нещо буйно, което да внесе живот. От самото начало му пазя мястото в сценария, ама той като не щеше...
- И какво ще прави значи той? – още веднъж търпеливо попита Ралица.
- Ами той ще е младият агроном! Ще дойде на кон, ще го поразиграе, ще открадне някоя и друга китка и някое и друго моминско сърце и после ще изчезне в далечината.
Росен на гърба на коня! Това бе гледка, която Ралица не искаше да си спомня. Петнадесетгодишен, пъргав и жилав, той се мяташе на гърба на животното с един скок, хващаше се за гривата му и просто политаше. А малкото момиче гледаше с пресъхнала уста как се вее къдравият му перчем, който младежът оставяше кокетно малко по-дълъг. Много време сърцето й беше туптяло с ритъма на неговото име, много време Ралица бе сънувала как я мята на коня пред себе си и я отнася. После обаче тя последва мечтите си и замина. А той остана тук и се превърна в неудачник. Вече не заслужаваше сърцето й да бие за него.
Тя процеди с презрение:
- Е, поне да си поиграе на агроном!
Стела я погледна озадачено:
- Ама той Е агроном, ти не знаеш ли? Завърши задочно, а сега ръководи кооперацията. Като нашата кооперация няма друга в областта! Кани учени, развъждат нови хибриди. Техниката му е от най-висока класа, направо шапката да ти падне! А овощните градини да видиш! А билковите масиви! Изнася направо в Европейския съюз, екологично чисто! От тая година и пчелин ще правят, сега хората му са на обучение, парите за първите кошери са осигурени!
- Не знаех... – промърмори гузно Ралица. – Никой не ми беше казал...
- Еми... – разпери ръце Стела.
Росен не дойде на репетициите. Беше зает в кооперацията. Но в деня на празника цяло село се беше събрало на площада. Никой не работеше. Ралица беше подреждала шевиците цяла сутрин, старателно като за изложба. Сложи ги така, че всяка да изпъква. Сергията й грееше отдалеч и привличаше погледите. Участниците бързаха да се преоблекат в носиите. Ралица сплете дългата си коса на две плитки, сложи руж на бузите, а на главата си постави само венче от цветя.
Празникът започна. Всичко вървеше почти по сценарий. Стела отново беше навсякъде и замазваше гафовете. Пъстротата и шумотевицата замайваха главите. Всички наоколо грееха в усмивка или зяпаха изумено, неочаквали, че ще полетят във времето и наистина ще се окажат на пазар отпреди сто години. Носеше се мирис на мекици, дочуваха се подвикванията на ваксаджийчето. Ученичките от местното училище, до една пременени като селски моми с китка на ухо, обикаляха сергиите, разглеждаха и току избухваха в смях.
Баба Дана спря пред шевиците.
- Ах, моме, каква хубост! Браво, моето момиче! Ти ли си ги шила?
- Аз, бабо Дано – отвърна Ралица.
Старицата протегна ръка към една бродирана кърпа за глава.
- Ей тая е баш като за мене! Но какво да ти дам за нея? Да ти гледам на ръка?
Увлечена от панаирджийския дух, Ралица кимна и протегна длан.
- Аааау, момичеее! – проточи баба Дана. – Леле какъв късмет те чака, баби! Ти ще си намериш едно хубаво момче, ще си имате хубава къща, ще си народите дечица и ще си живеете тука, за радост на майка ти и баща ти.
- Не, бабо Дано, аз ще ида в големия град. Нали затова учих.
- Господ си знае работата, чедо. Камъкът си тежи на мястото – каза старата циганка, взе везаната кърпа и отмина.
Сред шумотевицата Ралица не разпозна веднага звука. После разбра. Конски тропот. Бавен, не спокоен, ами суетен. Сякаш конят и ергенът, и двамата изпъчени, пристъпят бавно, да видят всички колко са хубави.
Сърцето на младата жена избухна в гърдите. Той щеше да мине оттук след малко. Видя го. В градски костюм, с накривен каскет. А под каскета – същият къдрав перчем. Вървеше и водеше коня. Заприказваше ту един, ту друг. Щипна момиче по бузката. Намигна на друго. Всички го изпращаха със замаяни усмивки.
Ралица едва дишаше. Десет години изчезнаха някъде и тя пак беше тъничкото девойче, което не можеше да свали поглед от красавеца. Росен я загледа отдалеч. Фиксираше я някак насмешливо, сякаш знаеше колко е объркал душата й, сякаш чуваше ударите на сърцето й. А може би сам той не можеше да откъсне очите си от нея.
Младият мъж не би го признал на никого, но беше точно така. Беше чул за завръщането на Ралица, но така и не посмя да я потърси. Не след дълго разбра, че и тя няма да го направи. Тогава махна с ръка и си каза „Майната му, каквото е писано! Тя и без това не е за тук! Време ми е да спра да я чакам!”. Заради нея се съгласи да участва в празника. И после пак заради нея пропусна всички репетиции. Не смееше да я срещне. Сега само той си знаеше какво усилие му коства да задържи на лицето си непукисткото изражение. Ако си позволеше за миг да се отпусне, Ралица щеше да прочете в очите му всичко. И след това щеше да му се присмее.
Продължаваше да върви бавно към нея. Хората наоколо усетиха, че нещо се случва и около тях се освободи празно място. Младата жена чу, че тропотът на копитата спря и едва тогава осъзна, че Росен стои пред нея. Известно време никой от двамата не можа да проговори. После той се наведе и плъзна ръка по една риза, бродирана от нея. Погали меката тъкан, а Ралица трепна, сякаш беше погалил плътта й. Всички скрупули и страхове сякаш отлетяха нанякъде. Тя вдигна ръка и докосна къдрицата над окото му. Той вдигна ръка и бавно извади цветето иззад ухото й. После си го закичи и неочаквано за всички се метна на коня. Разигра го и накара всички да ахнат. Мина по пазара открай докрай, после го засили към сергията с шевици. Забави ход и протегна ръка с въпросително изражение. Ралица излезе отпред и отвърна на жеста. С ловко движение Росен я издърпа на коня и препусна.
На другия ден медиите се надпреварваха да хвалят празника. Организаторите били показали оригинален подход, като вмъкнали в сценария изненада – възстановка на обичая „крадене на мома”. Общината вървяла с решителни стъпки към превръщането си в желана туристическа дестинация. И това със сигурност щяло да стане скоро, след като вече имало и сключен дългосрочен договор със специалистка, която да превърне етнографската сбирка в чудесен съвременен музей.
Нели Цветкова
От "Червеният ездач":
Червеният ездач: "Възстановката" носи духа на едно друго съзидателно време, нека не преписваме тези качества на съвременния свят.
Нели Цветкова: Относно "Възстановката". За щастие този съзидателен дух се среща тук-там, предимно в малките общини, където на хората така или иначе не им е останало друго, освен да се опитват да запазят общността. Тази възстановка реално се случи при нас, само любовната история е авторска измислица.
