Марина Димитрова – Избори

Избори

Кметът на село Бърдово, бай Ставри, сладко похъркваше, облегнал глава на неудобния си канцеларски стол. Слънцето, все още несмело, надничаше през спуснатото перде. Беше почти пролет. Тишината грубо бе разкъсана от спирачки, които някак припряно изскърцаха току под прозореца на кметството. Бай Ставри стреснато скочи и сънено потърка очи. После плахо надникна навън. Две яки момчета в черно вече забързано крачеха към входа. Кметът зае поза „много зает”, извади някакви книжа и взе химикалката в ръка, като предаде на лицето си строг, неподкупен израз. Сърчицето му обаче издайнически, учестено заби под домашно плетения му пуловер.След бързо и нетърпящо отказ почукване на вратата, яките момци нахлуха в кабинета. Бай Ставри стана и с мазна усмивка ги прие.

– Добре дошли, с какво да Ви бъда полезен? – угоднически запита той, леко приведен.

– Знаеш кмете, избори идат, да стегнем редиците, да мобилизираш хората си, там каквото трябва обещавай, уверявай, но да няма после тън-мън, не разбрах. Ето ти номерчето с цифричката, да кажеш на всеки да я задраска в бюлетината, да си я набие в главата, че после теб отговорен ще държим, ако има издънки, разбра ли?

– Да де, но нали сега демократично, гласовете уж, че не се купували-продавали, ако някой ме изпорти, знаеш,  хора всякакви... Главата в торбата ли да си слагам на стари години бе момчета?

– Да, ясно, тук трябва да се работи – тихо изръмжа по-високото момче и показа 24 каратова усмивка. – Байно, искаш ли да се пенсионираш на това сладко местенце наречено кмет, а? – някак изтежко започна младежът. – Да, знам, че искаш, е тогава потруди се малко и ти де, нали така? Значи, всичките ти селяни тук, колкото сте, като един да пуснете бюлетината с номерчето, което ти дадох, разбра ли? И си подбери комисията – съвсем бавно и отчетливо натърти младежа. Може там да обещаеш, плаши, ако щеш, а после кажи, че празник голям ще е на изборите, кебапчета, кюфтенца, биричка, безплатно разбира се. Ти за парите не се грижи, наша грижа е това. – продължи той.

От златната усмивка и тихия глас на момчето ледени тръпки полазиха по гъба на кмета.

– Разбрах, ще бъде, ама... такова, нещичко и за мен да има, както винаги, редно си е…

– Абе човек, ние нашите хора не ги забравяме, за добро, но и за лошо, знайш.

– Е, момчета, да сте живи и здрави! Да ви почерпя нещо? – и кметът се разтършува в шкафа.

– Остави това кмете, бързаме, знаеш ли колко села, градчета и паланки трябва да обиколим и на всеки да разясняваме, на всеки да обещаваме, а? Има време, нека нашето номерче, дето ти го дадохме да спечели, пък тогава ще се черпиме.

Двете момчета се метнаха на черния джип и светкавично запрашиха надолу по улицата. Три бабички, седнали на пейката да се препичат, слисано се прекръстиха и зашушукаха нещо.

Бай Ставри притеснено потърка чело. Много работа го чакаше, но няма как, избори са това, не е шега, сега му е времето келепирът да удари и местенцето си да запази. И той се зае. Написа на хартийки номерчето, толкова пъти, колкото бяха селяните в неговото кметство. И тръгна по мъките. Ходи от къща на къща, където трябваше обещаваше, където не заплашваше, а другаде –  направо даваше номерчето. Ако някой го издънеше, имаше резервен вариант – ще каже, че това не е номер от бюлетината, а номер за получаване на дърва за огрев и точка. Имаше инатливи и запънати хора, но той си познаваше селяните, за всеки знаеше къде го сърби и там удряше, ако много се опъваха. Идваха пратеници и от други партии. И те обещаваха, предлагаха пари, но бай Ставри винаги си спомняше златната усмивка на момчето в черно и отказваше като един честен и неподкупен кмет. Вечер грохнал се домъкваше до вкъщи и целия яд изкарваше на жена си. Я яхнията не му харесваше, я ракията не беше студена. Нали и тя трябваше да си заслужи гордото звание „кметша”, дето все се фукаше с него.

Виж при комисията трябваше да пипа внимателно. Там бяха хора грамотни, отракани и все питаха за това и онова. За охраната на изборния ден лесно ще сложи Ненчо, бившия стражар на селото. Той за едно шише ракия и майка си ще продаде – разсъждаваше кмета. Ама кой да е председател. Ама разбира се, кака Дешка. Тя е жена сговорчива, а и паричките много обича. С нея човек лесно ще се разбере – покажи ѝ няколко двадесетолевки и готово. Ще си затвори очите, дори и дяволът да дойде да гласува с въпросното номерче, пак ще каже, че всичко е наред.

И така, бай Ставри обиколи всичките избиратели, увери се, че всеки е запомнил цифрата от номерчето, уреди музиката, поръча кебапчетата и зачака великия ден.

И той дойде. Момчетата с черния джип отново се появиха, наблюдателите от опозиционните партии весело се черпеха и опипваха Марчето – местната красавица, тя палаво и щедро се раздаваше, ракията се лееше, музиката думкаше, слънцето топло се усмихваше... и всички бяха доволни, сити и щастливи. Кметът малко притеснено и осторожно кръжеше около урната, напътстваше, обясняваше побутваше, припомняше, шепнеше, насърчаваше и свиваше сърдито вежди, когато трябва.

Настъпи и краят на изборния ден. Момчетата с черния джип окупираха коридора пред класната стая, в която се проведоха изборите, а в нея – кака Дешка, леля Пенка и магазинерката Иванка брояха бюлетините. После изготвиха протокол и отчетоха гласовете. 98% от избирателите бяха гласували с номера в бюлетината, който кмета с толкова труд беше набил в главите им. Чувалчето с бюлетините го запечатаха, леля Дешка тури печата, момците с черния джип го грабнаха и понесоха там, където трябва. За довиждане смигнаха многозначително на бай Ставри и приятелски го потупаха с обещанието, че скоро ще му се обадят.

Марина Димитрова